Сценични указания за последната ми няма сцена: Жена в черни
дрехи, грима размазан. Седи, завързана за стол, парализирана по-скоро. Навсякъде
е мрак и гъста мъгла. Чува се изстрел. Пистолет няма, куршумите са отвътре
навън. Всичко изчезва за един миг. Трагична загуба. Мъглата се отдръпва. Дете в
бяла рокля, на панделки, на две опашки. И скача и се усмихва и е щастливо…
Пуснете светлините, нека завесите да паднат…
Смъртта не е задължително да бъде физическа….. понякога
умира душата и това е най-страшното. После
крещиш: "Quo vadis, Domine?".
И понеже аз съм малка сапиосексуална уличница, далече от
възприятията му за нормално, съм само една самотница към днешна дата. Дори си
представях този ден. Млада, умислена дама, седи на дивана, загледана в
безкрайността. Има черни коси, червено червило и труп в спалнята. Бездушното
тяло, ей сега ще стане, ще си облече дрехите и ще измърмори набързо „завинаги”.
То не знае за „днес”. То казва само „завинаги”. Умрелият ще си отиде с усмивка
на лицето повярвал, че има
цялото време, без да знае, че той днес е умрял. Днес е била смъртта му. Днес са
плакали за него, днес са се молили душата
му да намери покой, днес са загубили надеждата. Днес са го забравили. Младата
дама, след него е изпрала чаршафите, изпрала си е мислите, изпрала е душата си…
и това се е случило днес, защото и хиляда „завинаги” не притежават днешния ден.
Ами ти, кой оплака днес….
Няма коментари:
Публикуване на коментар