Автопортрет

Това съм Аз! Голяма колкото цялата вселена, но достатъчно малка да се побера в един куфар и да се запътя към по-добрата аз. Понякога пиша! Понякога не пиша. Вдишвам и издишам. Каква съм била…. не помня. Каква ще бъда…. много ми се иска да мога да кажа. Не знам много за себе си. Още се откривам. Всеки нов ден се прераждам по-жива от всякога, готова за нови подвизи. Обичам да вървя напред, в тъмното. Да усещам неизвестното по настръхналата си кожа, непознатото да ме тегли и да ме отблъсква с една и съща сила. Да стъпвам на сляпо, да затварям очи, да поемам въздух, да летя. Искам да вървя в непроправени пътеки, не по отъпканото. Там, където никой не е стъпвал. Не съм в тълпата, не съм сред многото.

Чувала съм, да! Чувала съм за глупавия си смях без причина, за хаотичната ми душа, за устните ми, за къдриците, за големите ми очи, които трептят и искат още, за малките ми шепи протягащи се към целия свят.

С кого се боря ли? Със себе си най-много, после с живота! Едната аз, иска да падне сломена, да се предаде и да заживее спокойно. Другата аз, изпитва панически страх и просто бяга. Кого гоня ли? Себе си най-много! Мечтая си един ден, да хвана самолета и да се открия. Това е най-желаната ми дестинация. Към себе си!

Вечер обичам да си пускам нежна ретро музика. Да сипвам чаша вино, да паля цигара. Да излизам на балкона, да гледам звездите да си мисля за това, което е отминало. Там някъде в пространството, да се сбогувам с него, да си спомням. После затръшвам всичко и започвам да рисувам, пускам черно- бели филми, заспивам с книга в ръка или мъртво пияна.

Когато порасна, искам да бъда АЗ! Коя съм аз…. нямам никаква представа, но знам коя не искам да бъда.

Аз, която съм по-мъничка от дланта ти, съм събрала в себе си цялата вселена. Душата ми е ненаситна за нови светове, да откривам и да преоткривам всяка ненормалност за съвсем нормална. Да отъпквам нови пътеки, да строя, да създавам, да оставям след себе си. Да се знае, че съм била, че ме е имало. Различна и неповторима, да давам и да се раздавам. А вечер, щом се уморя от скитане по прашни улици да се свия в нечие топло сърце с чаша вино и да заспя, слаба и подчинена.

Не искам живота да минава спокойно. Без остри завои, без дълбоки ями, без върхове за изкачване. Моя път, по начало не е такъв. Да бъда отлична ученичка. Да запиша специалността, която родителите искат. Да си намеря сериозна работа, от 9 до 5. Да намеря добро момче, с хубаво образование, със стабилна работа. Да се оженим. Да нахлузя престилката. Да минава живота. На семейни вечери с бели покривки, с добро поведение. По един и същи маршрут всеки ден. Да се слея с чуждите образи и да бъда от тях, защото другите така правели. Един ден да отмине всичко и да умра. Просто да изчезна в нищото….

…..и после някой да издялка на студения мрамор… Тя беше добра ученичка, добра дъщеря, добра съпруга, добра майка, добра приятелка, но…… Коя беше тя? Не се споменава никъде! Някоя, много добра!

Не знам коя съм, но ако някоя понеделнишка сутрин, съвсем случайно, тук или навсякъде другаде видиш една луда, с шарена шапка, която върви съвсем обрано на тълпата, създава смут, блъска се в тях и се смее с цяло гърло, да знаеш….. АЗ съм това!