Да пребориш себе си...

Днес вече се моля само на себе си, да уцеля. Да съумея да се преборя с онова, което крещи в мен. Да се противопоставя на желанията си. Това е най-сложното, най-трудната война. Да воюваш срещу себе си. Тук ината не помага, само те изяжда, защото човек може да прави напук на всеки, но не и на себе си. Да съумееш да мълчиш, когато искаш да кажеш толкова много. Едвам, едвам! И волята няма място в тази борба. Бих го сравнила с чаша, която държиш с края на пръстите си и всеки момент може да падне. Стискаш я здраво, но усещаш как се изплъзва. След малко ще падне и ще се пръсне с ужасен трясък. Парчетата ще ударят в земята и ще се пръснат в лицето ти със страшна сила. А ти си я стискал здраво, много здраво. Не е до сила работата, не можеш да упражниш собствените си сили върху самите тях. Невъзможно е! Ловкост трябва. Човек трябва да е ловък, за да задържи чашата. Гъвкавост, хитрост. Седиш вцепенен в парализата на собственото си тяло, а душата ти тича, крещи, блъска се толкова силно, че усещаш как пулсира всичко бездушно около теб. Как да я накараш да седне мирна. Тя е като малко дете, което са напердашили и сега иска да се скрие някъде за да поплаче. Как да и кажеш да застане гордо най-отпред, като стена и да чака за още?

Приготвила съм се,  дълго я чаках тази битка. Знаех, че ще дойде. Ако днес успея да преборя себе си, ако успея да си кажа „НЕ” , значи мога всичко.

                                                                 *  *   *

Да се бориш със себе си е най-трудната битка. Когато егото започне да се блъска в една невидима стена, човек трудно вижда пътя си. По-скоро се вглъбяваш в малкото. Молиш го да те пусне, а ти го стискаш здраво. Душата ти става малка, много мъничка, защото погледа ти се свежда само до едно малко камъче. А от твоята страна, пречупено през призмата на твоя ум, изглежда като огромна скала. Тогава започваш да търсиш пътища, да измисляш начини, как да разбиеш скалата. А е много простичко! Преглътни егото си, научи се да обичаш себе си. Научиш ли се да се обичаш, ще видиш как всичко около теб те приканва да израстваш. Тогава ще погледнеш от високо и ще видиш, че това е просто едно камъче по пътя. Изборът ще бъде твой, може да го настъпиш, да го сриташ настрани или просто да прекрачиш над него…  Пътя си е път и си е там, осеян е с много малки камъчета. Просто погледни от високо….

Когато тръгнеш да пресичаш.....

„Да пресечеш улицата”, както казваше моят психолог. И днес си размишлявам. Ще пресека ли? Ще успея ли, защото много ми се иска?

На улицата има много хора казваше той, там е интересно, шарено. Те ще те изкушат с разни неща, някой може да те повика да тръгнеш след него, друг ще те хване за ръка с измамливо нежен поглед, трети ще те гони, ще те спъне, ще се блъскат в теб, там е тълпата. Ще пресечеш ли?
Аз вървя в тръните, отстрани, не на тротоара, а в самите шубраци. Поначало всички се лутаме там. Там е трудно, няма пътеки има само гъсти треви и трънаци и дървета.

На тротоара също има хора, аз не съм там, на улицата там се движи масата. Отсреща на другата ливада има маргаритки и равно окосена трева. Виждам ги, мога да ги помириша. Там е друго.

Когато тръгнеш да пресичаш гледай само маргаритките, не се обръщай, не се оглеждай, зеленото свети за кратко. Те ще те викат, ще те разсейват, не ги слушай, те не знаят за ливадата.
Така си представих аз думите на психолога, така си представих и човешкия път, по-точно амбициите, целите, мечтите.
Пътят си е път и масата си тъпче по него. Пътят към себе си обаче, не е път. Той е наопаки на пътя, обратно на всичко човешко в теб. И ти ще вървиш в трънаците, ще плачеш, ще се луташ. Понякога ще поглеждаш към асфалта, ще виждаш хората, те ще се движат бавно и спокойно, еднакво. Ще ти се струва лесно, ще ти се прииска да отидеш при тях. Когато видиш маргаритките обаче, когато видиш другата страна, спри се само за миг, изчакай, защото може би е време. Вземи дълбоко въздух, виж зелената светлина и бягай без да спреш. Не се обръщай, те ще те викат да останеш при тях, ще те примамят с нещо. Някой ще се блъскат в теб, но ти бъди силен. Ще има такива, които ще те спънат- изправи се веднага, не плачи, не се съжалявай, не чакай някой да ти подаде ръка. Стани, зеленото ще свети само още малко. Ще дойдат и примамливи очи, ще те помолят да вървиш след тях- не тръгвай. Не следвай хора, ще се загубиш в тълпата.
Когато дойде време да пресичаш, казваше моят психолог, никога не се обръщай.
„Ще пресечеш ли?”- ме попита.
Този е луд, си помислих тогава и неволно закачих маргаритки в косата си. Ще бягам не от нещо, не и към него или след някого….. Ще бягам само към себе си….