Странно е
това все да търсиш себе си. Сякаш малко мъки имаш на тоя свят, ами и това все
да те изяжда. И все на пътя да разчиташ. Да го приемаш като свой любовник, към
който тичаш да споделяш несгодите. Щом ти домъчнее да се втурваш по пътеките, и да водят другаде. На нов живот, на ново място. Да лягаш на него и да го молиш
да те пусне вече, а той да повява вятър сякаш да прегърне и да хвърля прах в
очите ти. Да вървиш по него, да се спъваш в камъните докато се разкървяват
краката ти. Точно като мъж, когото обичаш. Да те кара да се скиташ по него, а
вечер щом влезеш вкъщи да те оставя недолюбена, осакатена. Да придърпваш
дългата завеса, за да погледнеш дали не идва при тебе и все да е празен.
Странно нещо
е промеждутъка между деня и нощта. През деня си зает от задачи и успяваш да
залъжеш себе си. Приемаш ги като най-важното нещо и влагаш до край сили и
емоции. Вечер спиш сладко, уморен. Но онова време, когато влезеш в дома си
запъхтян и унил и те поеме самотата е най-дълго в денонощието. Да седиш сам, да
притопляш вечерята уж стопляш сърцето си и да дъвчеш бавно безвкусните хапки.
Да няма с кого да разделиш последния залък и да се тъпчеш насила, уж да не
хвърлиш късмета си. Бавно минава това време, да седиш и да блуждаеш в
пространството умълчал се, умислен. Психолозите така поставят капани на пациентите
си. Мълчат докато тишината не стане смъртоносна и не почне да се блъска в
цялото му същество, да го реже на късове, да крещи като обладана от дяволи.
По-страшно от ужасния шум е само липсата му. Да бъдеш сам, да няма кой да те
стопли. Завивката даже да е студена и щом легнеш под нея да те сковава. Пълна
парализа, на ума, на духа, на личността. И хем си сам, хем да не можеш да
останеш насаме със себе си.
Вечер
най-много се страда. Особено в безсънните нощи. Да мяташ и да премяташ през ум
всички несгоди и мъки. Колко ли струва да чуеш себе си…….? Само ония дето се
чува знае цената…….
Няма коментари:
Публикуване на коментар