Баща ми не
беше най-добрия баща на света, но ме научи на едно нещо, което към днешна дата
не мога да преценя, повече пречи ли ми или ми помага. Ще се върна още по-
назад. Всеки път, когато исках нещо от него, той ми казваше, че не може. После
аз измислях всевъзможни начини на манипулация, правех всякакви номера, превивах
се, огъвах се, развивах въображението си до максимум, но винаги, абсолютно
винаги го получавах. Заживях с мисълта, че всичко може да бъде постигнато, че
аз мога всичко. Просто нямаше начин! Егото ми се хранеше от това и растях с
идеята, че никой не може да ми каже „НЕ!”. И всеки път отговарях „Ще пробия
дупка в небето ако трябва, но ще бъде на моето!”. И го правех, винаги, с всички,
на всякъде….
Онази нощ
излязох. Изглеждах ослепително и го знаех. Просто нямаше начин да не събера
цялото внимание! Сред всичките погледи, които гледаха само в мен, забелязах
един, които беше в страни. Заболя ме! Изведнъж насочих цялото си внимание на
там, нищо друго не ме интересуваше. Не виждах нищо, всичките цветя и
комплименти и изобилия се превърнаха просто във фон. Исках само онзи поглед! Та
аз дори не го харесвах и все пак, егото ми не позволяваше да се измъкна от тази
примка. На там е ясно…. все пак спечелих
погледа на края, но той не ми трябваше!
Историята е
напълно безсмислена, разказвам я защото се замислих, колко болни сме станали.
Вглъбяваме се в малкото, което нямаме и не ни е нужно, без да забелязваме как през това време губим
изобилието. Това е болестта на нашето време- Егото! Желанието да докажем, че сме
най, че заслужаваме всичко, невъзможно е да не сме на върха. Не обичаме хората,
които ни мачкат, но много обичаме да мачкаме и да казваме все „АЗ”. Това ли е…?!?
А всъщност
съвсем не е така. Човек трябва да има само това, от което има нужда. А аз, все
хвърлях емоции и труд и дух и сила в онова, което не ми трябваше и все бях
уморена за това, което ми принадлежеше. Хората, често гоним вятъра, само защото
си нямаме вятър и някой е казал, че не е за нас.
Онзи ден
попитах баща си… „Кажи ми какво да направя?”, а той замълча. След малко започна…
„Аз нищо няма да ти кажа, но в името на себе си, прави това, което ти се подсказва
от вътре. Не се интересувай как би изглеждало или кой, какво би казал. В името
на себе си, постигни всичко, направи всичко, имай всичко!”. Защо просто не ми
каза, че човек не може да има всичко и че понякога просто нямаме нужда от някой
неща, че не всичко е за мен?
Да се боря
ли още, да не отстъпвам ли? Егото си е его и не се преглъща…. Аз ще бъда на върха!