Автопортрет

Това съм Аз! Голяма колкото цялата вселена, но достатъчно малка да се побера в един куфар и да се запътя към по-добрата аз. Понякога пиша! Понякога не пиша. Вдишвам и издишам. Каква съм била…. не помня. Каква ще бъда…. много ми се иска да мога да кажа. Не знам много за себе си. Още се откривам. Всеки нов ден се прераждам по-жива от всякога, готова за нови подвизи. Обичам да вървя напред, в тъмното. Да усещам неизвестното по настръхналата си кожа, непознатото да ме тегли и да ме отблъсква с една и съща сила. Да стъпвам на сляпо, да затварям очи, да поемам въздух, да летя. Искам да вървя в непроправени пътеки, не по отъпканото. Там, където никой не е стъпвал. Не съм в тълпата, не съм сред многото.

Чувала съм, да! Чувала съм за глупавия си смях без причина, за хаотичната ми душа, за устните ми, за къдриците, за големите ми очи, които трептят и искат още, за малките ми шепи протягащи се към целия свят.

С кого се боря ли? Със себе си най-много, после с живота! Едната аз, иска да падне сломена, да се предаде и да заживее спокойно. Другата аз, изпитва панически страх и просто бяга. Кого гоня ли? Себе си най-много! Мечтая си един ден, да хвана самолета и да се открия. Това е най-желаната ми дестинация. Към себе си!

Вечер обичам да си пускам нежна ретро музика. Да сипвам чаша вино, да паля цигара. Да излизам на балкона, да гледам звездите да си мисля за това, което е отминало. Там някъде в пространството, да се сбогувам с него, да си спомням. После затръшвам всичко и започвам да рисувам, пускам черно- бели филми, заспивам с книга в ръка или мъртво пияна.

Когато порасна, искам да бъда АЗ! Коя съм аз…. нямам никаква представа, но знам коя не искам да бъда.

Аз, която съм по-мъничка от дланта ти, съм събрала в себе си цялата вселена. Душата ми е ненаситна за нови светове, да откривам и да преоткривам всяка ненормалност за съвсем нормална. Да отъпквам нови пътеки, да строя, да създавам, да оставям след себе си. Да се знае, че съм била, че ме е имало. Различна и неповторима, да давам и да се раздавам. А вечер, щом се уморя от скитане по прашни улици да се свия в нечие топло сърце с чаша вино и да заспя, слаба и подчинена.

Не искам живота да минава спокойно. Без остри завои, без дълбоки ями, без върхове за изкачване. Моя път, по начало не е такъв. Да бъда отлична ученичка. Да запиша специалността, която родителите искат. Да си намеря сериозна работа, от 9 до 5. Да намеря добро момче, с хубаво образование, със стабилна работа. Да се оженим. Да нахлузя престилката. Да минава живота. На семейни вечери с бели покривки, с добро поведение. По един и същи маршрут всеки ден. Да се слея с чуждите образи и да бъда от тях, защото другите така правели. Един ден да отмине всичко и да умра. Просто да изчезна в нищото….

…..и после някой да издялка на студения мрамор… Тя беше добра ученичка, добра дъщеря, добра съпруга, добра майка, добра приятелка, но…… Коя беше тя? Не се споменава никъде! Някоя, много добра!

Не знам коя съм, но ако някоя понеделнишка сутрин, съвсем случайно, тук или навсякъде другаде видиш една луда, с шарена шапка, която върви съвсем обрано на тълпата, създава смут, блъска се в тях и се смее с цяло гърло, да знаеш….. АЗ съм това!

За кофти връзките.... или как умрелия гущер, нарани едно малко момиченце!

Наскоро се видях с една приятелка, която почна да разказва:

„Имах една връзка…. Абе, нищо не става от тези мъже. В моите представи мъжът трябва да бъде мъж, да ме покани на вечеря, да разговаряме за смислени неща, да бъде уверен, здраво стъпил, да може да ме закриля и защитава. Да бъде отдаден и далеч не толерирам държание на пеперудка. Получавах вечеря разбира се, но допълнена с една камара негови приятели (поради простата причина, че няма какво да си кажем двамата) или поне огромна доза ровене във фейсбук и коментиране на безсмислици (според мен). Когато кажех нещо, в отговор получавах буквално "Дрънкаш само глупости", за мен това беше проява на неуважение, за него нормален диалог. Аз започвах да му обяснявам, как смятам подобни коментари за селско поведение, а той казваше "Ти от Париж ли идваш?". За него това беше съвсем нормално, а аз мълчах, защото си мислех, че нещо в мен не е наред, че аз не съм редовна, че може би съм далеч от реалността. Аз му обяснявах как не издържам, той ме мислеше за луда, защото не съм оценявала това, което имам. Как можех да обясня, че ми ограбва цялата женственост, когато за него тази дума значеше съвсем различно нещо. И така се търкулна известно време, през което загубих увереността си и всякакво самочувствие, че аз съм кадърна.

 Известно време след раздялата ни се случи така, че попаднах на друг мъж. Той беше, да кажем много. И въпреки, че бях толкова разочарована от мъжете и нямах абсолютно никакви намерения да се впускам в нови приключения, тези срещи ми помогнаха до някъде. Наистина, беше кавалер и правеше всички онези малки неща, като да ти запали цигара, да ти отвори врата, да ти подаде ръка и т.н. , но странното е защо това ми правеше впечатление? Къде ли бях живяла до сега, след като това трябва да бъде естествено? Когато разговарях с него, ме изслушваше, разбираше какво казвам, а аз бях толкова развълнувана за смисления и гладък диалог, че постоянно треперех от страх да не объркам нещо. Най-втрещена останах, когато поиска мнение от мен и ме попита какво мисля. Страх ме хвана да отговоря, защото в главата ми отдавна беше засадено чувството, че ще кажа глупост. Идея нямах какво се случваше!  Мислех си, че е лицемер и го гледах с голяма доза недоверие. „

На мен изведнъж ми присветна, че в неговите представи, той си беше идеален. И не защото наистина не става нищо от нея, а защото не беше попаднала в естествената си среда и просто оставаше неразбрана и неоценена. Имах и аз една такава връзка, в която и главата да си разбиех в стената, пак беше невъзможно да му обясня какъв е проблема. И не защото, аз не можех да обяснявам или той не разбираше, а защото проблем нямаше. Ние просто бяхме несъвместими! Докато аз говорех за това, как искам да открия света, той се интересуваше от далеч по-прости неща. Според мен, според него беше точно обратното.

 Обяснението по нейния казус ме озари онзи ден, когато попаднах сред група деца. Те си играеха на групички, деляха се, не бяха всички заедно. Изведнъж забелязах как едно момиченце тръгна да тича след едно момченце с думите... "Ела да видиш новата ми книжка", книгата беше "Парижката Света Богородица" в детско издание, направи ми впечатление, защото  е една от любимите ми. Момченцето беше далеч, далеч по-развълнувано от един умрял гущер и не отразяваше много тъпото, според него момиченце. Тя стоеше до него, стискайки книжката в ръце, а очите и светеха от вълнение, когато той се обърна и навря в лицето и опашката на гущера. Тя каза с недоумение в очите, нещо от сорта на "Отвратителен си!", а той и отговори... "Какъв ти е проблема?". Момиченцето се разсърди и избяга.

  

След тази история ми се прииска да се разровя из социалните мрежи и да видя какви ги върши въпросният от първите изречения. С какви хора се обгражда, какво пише, как го пише, а може би има и нови особи от женски род? Тогава си дадох сметка, че ние всички сме толкова различни. Истинският мъж това..... Истинската жена онова..... дрън-дрън та пляс, глупости на търкалета. Човекът е социално същество, а общуването е в основата на всичко. Всеки иска най-доброто за себе си, но всеки хоризонт на възгледи е различен. Ние навсякъде търсим сходни на нас хора, приятно ни е да се обграждаме само с такива, които ни приличат. Така както е и в природата за това и животните се делят на свои, растенията не виреят навсякъде еднакво. За това и децата се делят на групички, само ние не го разбрахме. Както се казва търкулнало се гърнето и си намерило похлупак. Да, ние всички сме хора, но сме толкова различни хора. Човек, трябва да намери точната си социална среда, за да се почувства оценен и пълноценен.

 Погледах веднъж, отворих пак компютъра, пак погледнах.... Изведнъж ми хрумна.... О, боже! Тя никога няма да бъде същата след този умрял гущер! Тогава позвънях на моята приятелка…

-Ало! Спиш ли?

-Не, какво има?

-Представи си, че си златна рибка!

-Луда ли си? И какво….?

-Би ли могла да блестиш, ако не си във водата?

За #срещите !!!

Всяка вечер едни и същи жени и мъже, правят едни и същи жестове, полагат едни и същи нелепи усилия, със скритата надежда в себе си да запълнят душевната си празнота. Всяка вечер се играе един и същи цирк, един и същи спектакъл. Едни и същи тъпи закачки и смешки. Едни и същи питиета, едни и същи ресторанти. Говорим без да се замисляме, поръчваме без да гледаме менюто, смеем се, а ни се плаче. Все същото! И така, докато някой не падне в капана или не заспи от скука на масата. 
Кратки връзки, кратки срещи, кратки изречения, кратки хора. Нищо сложно, нищо ангажиращо. Губим си времето с толкова неправилни, че вече не знаем, дали изобщо в това време, някъде чака, някой правилен. Правим жестове от скука, които се разбират грешно, а понякога дори остават незабелязани. Не е сега времето! Наистина, то отдавна е отминало! И все така, същия маскен бал, същия парад на суетата. Съжалявам, не си ти човека! Е, за нищо! Няма нищо! За всяко нещо си има време.
 А времето, отдавна се е свило в ълъла, взело си е купа пуканки и гледа и се смее със сълзи. То се смее, на нас ни се плаче. То бута стрелките енергично, а ние заспиваме. Играем си на луда надпревара, по повърхността на нещо, в което затъваме и се давим. Писна ми и вече ми се доповръща, от това да чакам времето, да чакам точния, да чакам стрелките, да удари 12, да избягам без посока, да си събера пантофките, да си загубя акъла, да отида в най-близкия бар, да се напия до припадък. Да се събудя, по-разочарована от всякога, по-празна и от най-празното понятие за празнота. Да ограбиш сам себе си, му казвам на това. 
Станахме крадци на време, заблуждавайки се, че крадем от младостта с пълни шепи, а всъщност всяка нощ грабим собствената си енергия, крадем личното си време. Тук друг завършек не би паснал, освен да взема черния маркер и да нарисувам една голяма черна точка, като за КРАЙ, а после да размахам бяла кърпа. Стига вече.... Уморих се.... Предавам се....

Да пребориш себе си...

Днес вече се моля само на себе си, да уцеля. Да съумея да се преборя с онова, което крещи в мен. Да се противопоставя на желанията си. Това е най-сложното, най-трудната война. Да воюваш срещу себе си. Тук ината не помага, само те изяжда, защото човек може да прави напук на всеки, но не и на себе си. Да съумееш да мълчиш, когато искаш да кажеш толкова много. Едвам, едвам! И волята няма място в тази борба. Бих го сравнила с чаша, която държиш с края на пръстите си и всеки момент може да падне. Стискаш я здраво, но усещаш как се изплъзва. След малко ще падне и ще се пръсне с ужасен трясък. Парчетата ще ударят в земята и ще се пръснат в лицето ти със страшна сила. А ти си я стискал здраво, много здраво. Не е до сила работата, не можеш да упражниш собствените си сили върху самите тях. Невъзможно е! Ловкост трябва. Човек трябва да е ловък, за да задържи чашата. Гъвкавост, хитрост. Седиш вцепенен в парализата на собственото си тяло, а душата ти тича, крещи, блъска се толкова силно, че усещаш как пулсира всичко бездушно около теб. Как да я накараш да седне мирна. Тя е като малко дете, което са напердашили и сега иска да се скрие някъде за да поплаче. Как да и кажеш да застане гордо най-отпред, като стена и да чака за още?

Приготвила съм се,  дълго я чаках тази битка. Знаех, че ще дойде. Ако днес успея да преборя себе си, ако успея да си кажа „НЕ” , значи мога всичко.

                                                                 *  *   *

Да се бориш със себе си е най-трудната битка. Когато егото започне да се блъска в една невидима стена, човек трудно вижда пътя си. По-скоро се вглъбяваш в малкото. Молиш го да те пусне, а ти го стискаш здраво. Душата ти става малка, много мъничка, защото погледа ти се свежда само до едно малко камъче. А от твоята страна, пречупено през призмата на твоя ум, изглежда като огромна скала. Тогава започваш да търсиш пътища, да измисляш начини, как да разбиеш скалата. А е много простичко! Преглътни егото си, научи се да обичаш себе си. Научиш ли се да се обичаш, ще видиш как всичко около теб те приканва да израстваш. Тогава ще погледнеш от високо и ще видиш, че това е просто едно камъче по пътя. Изборът ще бъде твой, може да го настъпиш, да го сриташ настрани или просто да прекрачиш над него…  Пътя си е път и си е там, осеян е с много малки камъчета. Просто погледни от високо….

Когато тръгнеш да пресичаш.....

„Да пресечеш улицата”, както казваше моят психолог. И днес си размишлявам. Ще пресека ли? Ще успея ли, защото много ми се иска?

На улицата има много хора казваше той, там е интересно, шарено. Те ще те изкушат с разни неща, някой може да те повика да тръгнеш след него, друг ще те хване за ръка с измамливо нежен поглед, трети ще те гони, ще те спъне, ще се блъскат в теб, там е тълпата. Ще пресечеш ли?
Аз вървя в тръните, отстрани, не на тротоара, а в самите шубраци. Поначало всички се лутаме там. Там е трудно, няма пътеки има само гъсти треви и трънаци и дървета.

На тротоара също има хора, аз не съм там, на улицата там се движи масата. Отсреща на другата ливада има маргаритки и равно окосена трева. Виждам ги, мога да ги помириша. Там е друго.

Когато тръгнеш да пресичаш гледай само маргаритките, не се обръщай, не се оглеждай, зеленото свети за кратко. Те ще те викат, ще те разсейват, не ги слушай, те не знаят за ливадата.
Така си представих аз думите на психолога, така си представих и човешкия път, по-точно амбициите, целите, мечтите.
Пътят си е път и масата си тъпче по него. Пътят към себе си обаче, не е път. Той е наопаки на пътя, обратно на всичко човешко в теб. И ти ще вървиш в трънаците, ще плачеш, ще се луташ. Понякога ще поглеждаш към асфалта, ще виждаш хората, те ще се движат бавно и спокойно, еднакво. Ще ти се струва лесно, ще ти се прииска да отидеш при тях. Когато видиш маргаритките обаче, когато видиш другата страна, спри се само за миг, изчакай, защото може би е време. Вземи дълбоко въздух, виж зелената светлина и бягай без да спреш. Не се обръщай, те ще те викат да останеш при тях, ще те примамят с нещо. Някой ще се блъскат в теб, но ти бъди силен. Ще има такива, които ще те спънат- изправи се веднага, не плачи, не се съжалявай, не чакай някой да ти подаде ръка. Стани, зеленото ще свети само още малко. Ще дойдат и примамливи очи, ще те помолят да вървиш след тях- не тръгвай. Не следвай хора, ще се загубиш в тълпата.
Когато дойде време да пресичаш, казваше моят психолог, никога не се обръщай.
„Ще пресечеш ли?”- ме попита.
Този е луд, си помислих тогава и неволно закачих маргаритки в косата си. Ще бягам не от нещо, не и към него или след някого….. Ще бягам само към себе си….

Струва ли си....

Баща ми не беше най-добрия баща на света, но ме научи на едно нещо, което към днешна дата не мога да преценя, повече пречи ли ми или ми помага. Ще се върна още по- назад. Всеки път, когато исках нещо от него, той ми казваше, че не може. После аз измислях всевъзможни начини на манипулация, правех всякакви номера, превивах се, огъвах се, развивах въображението си до максимум, но винаги, абсолютно винаги го получавах. Заживях с мисълта, че всичко може да бъде постигнато, че аз мога всичко. Просто нямаше начин! Егото ми се хранеше от това и растях с идеята, че никой не може да ми каже „НЕ!”. И всеки път отговарях „Ще пробия дупка в небето ако трябва, но ще бъде на моето!”. И го правех, винаги, с всички, на всякъде….

Онази нощ излязох. Изглеждах ослепително и го знаех. Просто нямаше начин да не събера цялото внимание! Сред всичките погледи, които гледаха само в мен, забелязах един, които беше в страни. Заболя ме! Изведнъж насочих цялото си внимание на там, нищо друго не ме интересуваше. Не виждах нищо, всичките цветя и комплименти и изобилия се превърнаха просто във фон. Исках само онзи поглед! Та аз дори не го харесвах и все пак, егото ми не позволяваше да се измъкна от тази примка. На там е ясно….  все пак спечелих погледа на края, но той не ми трябваше!

Историята е напълно безсмислена, разказвам я защото се замислих, колко болни сме станали. Вглъбяваме се в малкото, което нямаме и не ни е нужно, без да  забелязваме как през това време губим изобилието. Това е болестта на нашето време- Егото! Желанието да докажем, че сме най, че заслужаваме всичко, невъзможно е да не сме на върха. Не обичаме хората, които ни мачкат, но много обичаме да мачкаме и да казваме все „АЗ”. Това ли е…?!?

А всъщност съвсем не е така. Човек трябва да има само това, от което има нужда. А аз, все хвърлях емоции и труд и дух и сила в онова, което не ми трябваше и все бях уморена за това, което ми принадлежеше. Хората, често гоним вятъра, само защото си нямаме вятър и някой е казал, че не е за нас.

Онзи ден попитах баща си… „Кажи ми какво да направя?”, а той замълча. След малко започна… „Аз нищо няма да ти кажа, но в името на себе си, прави това, което ти се подсказва от вътре. Не се интересувай как би изглеждало или кой, какво би казал. В името на себе си, постигни всичко, направи всичко, имай всичко!”. Защо просто не ми каза, че човек не може да има всичко и че понякога просто нямаме нужда от някой неща, че не всичко е за мен?

Да се боря ли още, да не отстъпвам ли? Егото си е его и не се преглъща…. Аз ще бъда на върха!

Кой стои срещу теб...

Знаеш ли, през многобройните ми срещи с психолога почти нищо не разбрах. Той казваше много неща, но нито едно от тях не ми даваше моите отговори. В последно време го посещавах често. Понякога просто мълчеше и ме чакаше да кажа нещо. Мразех ги тия дни, нервно потропвах с крак и постоянно си поглеждах часовника. Понякога го оставях да говори, а аз блуждаех в пространството. Разглеждах дългите полици с дебели книги, преследвах мухите, които случайно се бяха намъкнали в кабинета и ловко се стараеха да останат там. Веднъж забелязах как една се оплете в дългата паяжина, която висеше точно над прозореца. Мухата сигурно се заблуди, че там е светлината и това е пътя към щастието. После я гледах около тридесетина минути как опитвайки се да се измъкне се оплиташе още и още, докато не се замота съвсем.

-Има ли шанс да полети отново? - отклоних мисълта му.

-Понякога имам чувството, че те ограбвам.- ми отговори той. -Не си се научила още да падаш.- продължи.

-Аз знам как се пада най-безболезнено, по дупе. -пошегувах се.

-Тогава, ще трябва да вдигнеш краката, ако ме разбираш правилно.- засмя се той.

Често хората падат, понякога от невнимание, понякога биват блъснати, но не винаги знаят как да паднат и още по-важно не винаги знаят как да се изправят. Паданията причиняват наранявани, травми. За да можеш да се изправиш, трябва много да обичаш себе си и сам да намериш сили да станеш, защото веднъж бил ли си блъснат, би ли имал доверие да хванеш нечия ръка, макар и подадена за помощ?

Нищо не му разбирах на този лекар, обаче едно разбрах със сигурност.... В любовта е като при пушенето. И не, не визирам вредата. Когато си дама и срещу теб стои кавалер, етикецията казва, че от кавалера се очаква да ти запали цигарата. Извади цигарата от кутията и сложи запалката между двама ви на масата. Изчакай, не му казвай нищо. Не показвай, че искаш огън, че за това най-много копнееш в момента. Ако не я вземе и не я запали, запали си сама и продължи нататък без думи, без да се смутиш дори. Ако я вземе и я запали..... Тогава ще знаеш кой стои срещу теб!

Денят в който….

-Има си точно определено количество сълзи, които трябва да пролееш за нещо.

-И после?

-После спираш и продължаваш напред.  

-Ами ако не стане?

-Ще стане, ще се сещаш понякога, ще си спомняш, но ще отминава, с времето все по-за кратко. Моментно, мимолетно. Миналото понякога създава страни чувства. Вероятно е просто объркване. Временно е, за щастие!

В деня, в който ще завърша тази книга ще лежа в психиатричното отделение и ще гледам с празен поглед в безкрая. Ще изглеждам, така както се сънувам винаги с бяла нощница, черни пуснати коси, бледа кожа и червени устни. Ще бъда омотанa с всички онези жици и кабели и тръбички, които слагат на болните, а ще бъда здрава. Аз бях просто един луд, който не разбра света или света не разбра мене, не съм сигурна. Ръцете ми ще бъдат набодени целите с ония малки иглички и ще се виждат само безброй точки. Нещо като многоточия. Ще ги свързвам мислено и ще получават съзвездия. Към друго измерение, към друг свят. Ще откривам новото в безкрайната галактика, която ще се получава между тънките ме вени и безбройните им пробождания. Тогава ще погледна през прозореца и ще видя себе си. Тогава ще знам, че има два вида прозорци. Едните са за да гледаш синевата, да се радваш на птичките, да усещаш как слънцето те гали с лъчите си. Другите са за скачане, без въже, без парашут, с главата надоло. Това ще бъде деня в който ще разбера, че никакви хапчета, хомеопатии и други подобни опиати не могат да повлияят на човешкия мозък, защото той е там и усеща. За миг ще ми се прииска да побегна, за да догоня света, който се е изнизал на светлинни години докато мене ме е нямало. Тогава чак ще разбера, че душата си е душа и никой не може да и отнеме любовта, ако я носи вътре в себе си. Тогава чак ще знам, колко ми струваше да чуя себе си и тия две очи колко ми струваха. Колко много струва да дадеш любов!

Когато дойде деня бягай бързо, без да се обръщаш, без да гледаш назада, без да питаш защо, докато не останеш без въздух…. Бягай!

Сега съм само луд в бяла нощница, прозорците са пред мен… Аз избирам!

И не от тъмното се плаша преди разсъмване, а от себе си, че съм истинска!

Грозната истина

На скоро един познат ме срещна и ми каза: "Браво Еви, направила си си блог!"; "Пишеш много гадни неща"- продължи той... "И всичките са истина, това е най-гадното!". Тогава се позамислих, обърках се, как точно да се почувствам. И тъй като съм добра в това да ви сервирам грозната истина и почти винаги студена и наведнъж, ето ви малко теми за размисъл. Едно време си пишехме в лексиконите, а сега доста често срещам и във фейсбук, максимата под която се води 90% от населението. "Живей така, сякаш всеки ден ти е последен". И заживяхме, като за последно, което пречупено през призмата на нашия манталитет означава бъди егоист, да не ти пука за нищо, яж, пии и си носи новите дрехи, гледай себе си винаги и направи всички ония глупости за които ще съжаляваш по-късно.... Аз също съм го правила и беше безсмислено, едва сега разбирам смисъла на тези думи. Честно казано бях леко разочарована или шокирана или наранена... Обърках се! Обаче, заживях с идеята за скорошна смърт. Всеки ден, абсолютно всеки ден се будех и заставах пред огледалото, питайки се "Това ли е?", "Това ли искам от живота?", "Ще си ида ли чиста от този свят, ако днес е последния ден в който ме има?". Когато няколко дни поред отговора беше "Не!", реших да споделя този така объркан текст. Амебата има неправилна, постоянно променяща се форма. Придвижва се посредством псевдоподи(лъжливи движения). Или казано просто на български "Ще си дадем и задниците, ако има облаги". Не бъдете амеба, не се променяйте спрямо живота. Не оставяйте промяната да носи вас, а носете промяната в себе си. Патологичната болест на нашия век е, че лесно се променяме или по-точно казано лесно се продаваме. Спрямо обстоятелствата, спрямо живота, спрямо хората. Не вярвайте, че сме вечни и велики, нищо не е завинаги. Ние всички ще си идем от този свят като овце без история. Никой няма да остави следи във времето, само времето остава следите си по нас. За това не оставяйте нищо за утре, не казвайте рано е, има време, може и по-късно. Живейте с идеята, че днес е последно, това ще ви помогне в известен смисъл да изчистите мисълта си и да наредите истинските си приоритети в живота. Не подценявайте нищо, не си лягайте с неисказани думи, с недовършени дела, защото днес може да е за последно. Вярвайте в успеха си, заставайте всяка сутрин пред огледалото и се питайте "Доволен ли ще съм от себе си, ако днес си отида?". Не спирайте да се борите, но не забравяйте, че за да стигне човек на дадено място, трябва да тръгнете от някъде. Никога не забравяте кой сте и какви са вашите цености.
Винаги сме живели със схващането, че когато постигаме успехи оставаме без приятели заради завистта им. А някой замисли ли се, че може би сме станали по-егоцентрични, по-студени, по-надменни и сами сме отблъснали хората от нас? Продали сме всичко за жълти стотинки, които сега скапврнически стискаме с ръка, така както се стиска за подкрепа. Ненадейно обаче, 5-10 години на там по пътя, джоба се е скъсал и ги изгубили. Онези който сме продали са събрали стотинките и са си купили парче хляб с тях. Трудно за преглъщане, но недостатъчно да се нахранят. И сега няма никой там. Нищо в живота не е подарък, дори и живота не е. Не се знае, ами ако днес е последно? Казвайте по-често извинявай, вярвайте в светлината, борете се силно и бъдете благодарни. Какво ще направите, ако знаете, че днес сте се събудили за последно?
За много хора беше наистина.... И все пак, тък като във всички филми надеждата винаги умира накрая, имаш една последна монетка в джоба си. 
Какво ще си купиш с нея....?

Реквием за една малка сапиосексуална уличница

Сценични указания за последната ми няма сцена: Жена в черни дрехи, грима размазан. Седи, завързана за стол, парализирана по-скоро. Навсякъде е мрак и гъста мъгла. Чува се изстрел. Пистолет няма, куршумите са отвътре навън. Всичко изчезва за един миг. Трагична загуба. Мъглата се отдръпва. Дете в бяла рокля, на панделки, на две опашки. И скача и се усмихва и е щастливо… Пуснете светлините, нека завесите да паднат…

Смъртта не е задължително да бъде физическа….. понякога умира душата и това е най-страшното.  После крещиш: "Quo vadis, Domine?". На кръста, за да бъда разпънат. А битието отдавна се е намъкнало във вътрешността и е изяло и последния залък хляб на житието.

И понеже аз съм малка сапиосексуална уличница, далече от възприятията му за нормално, съм само една самотница към днешна дата. Дори си представях този ден. Млада, умислена дама, седи на дивана, загледана в безкрайността. Има черни коси, червено червило и труп в спалнята. Бездушното тяло, ей сега ще стане, ще си облече дрехите и ще измърмори набързо „завинаги”. То не знае за „днес”. То казва само „завинаги”. Умрелият ще си отиде с усмивка на лицето повярвал, че има цялото време, без да знае, че той днес е умрял. Днес е била смъртта му. Днес са  плакали за него, днес са се молили душата му да намери покой, днес са загубили надеждата. Днес са го забравили. Младата дама, след него е изпрала чаршафите, изпрала си е мислите, изпрала е душата си… и това се е случило днес, защото и хиляда „завинаги” не притежават днешния ден.

Ами ти, кой оплака днес….

Днес няма непрочетени писма…. Има само ненаписани!

Събличам си дрехите, ти също твоите и оставаме голи. По нищо! Не точно, защото ако си скрил душата си и хиляди пъти да разголиш тялото, ефекта е един и същ…. Празнота. После нещата се случват, без дрехи, само с маски. Без фалшиво „Обичам те”, без да си липсваме, без думи, просто така. И после си тръгваме и забравяме…

… И вече трети ден лежа в леглото си и още усещам аромата на парфюма му. Още усещам ръцете, устните. До сетивност ли се свежда всичко или просто кожата ми има силна памет? А беше просто празно, голо, без излишни драми. Не е толко до забравяне, а по-скоро до запомняне. Какво ми даде ли? Сетивност, такава, че и цигарения дим не притъпява. Какво ми взе ли? Празното! И на края винаги остава по едно непрочетено съобщение между двамата, недоразбрано. Недоразумение може би!

Днес, обаче няма непрочетени писма…. Има само ненаписани!

.. и съжаления…

Съжалявам за всичко, което му казах, но повече съжалявам за това което не казах. За срещите, за разделите.  Съжалявам за много неща, за това че не казах съжалявам, не преглътнах гордостта си, не се борих за онова, за което и до днес чакам. Не направих нищо важно, не открих и незнайна планета и света не спасих. Съжалявам и после се успокоявам, че така в било писано. Мактуб! А нищо не е било написано още. Листа е бил празен, бял. И аз съм писала, писала, че съм започнала да пиша и върху писаното. Веднъж със синьо и веднъж с червено (за грешките). Съжалявам, а времето минава и всеки път, когато го целувам ми е все по-малко сладко. Горчи ми, на времето горчивината се усеща.

На края най-много съжалявам, че изпитах нуждата да му кажа всичко това. Така развалих не само празнотата, а и вечерта си….

Сега седя на терасата с цигара в ръка. Пролет е! Димът, обаче е неспособен да надвие аромата на цъфнали люляци и на парфюма му и на спомени…..

Само ония дето се чува знае цената…….

Странно е това все да търсиш себе си. Сякаш малко мъки имаш на тоя свят, ами и това все да те изяжда. И все на пътя да разчиташ. Да го приемаш като свой любовник, към който тичаш да споделяш несгодите. Щом ти домъчнее да се втурваш по пътеките, и да водят другаде. На нов живот, на ново място. Да лягаш на него и да го молиш да те пусне вече, а той да повява вятър сякаш да прегърне и да хвърля прах в очите ти. Да вървиш по него, да се спъваш в камъните докато се разкървяват краката ти. Точно като мъж, когото обичаш. Да те кара да се скиташ по него, а вечер щом влезеш вкъщи да те оставя недолюбена, осакатена. Да придърпваш дългата завеса, за да погледнеш дали не идва при тебе и все да е празен.

Странно нещо е промеждутъка между деня и нощта. През деня си зает от задачи и успяваш да залъжеш себе си. Приемаш ги като най-важното нещо и влагаш до край сили и емоции. Вечер спиш сладко, уморен. Но онова време, когато влезеш в дома си запъхтян и унил и те поеме самотата е най-дълго в денонощието. Да седиш сам, да притопляш вечерята уж стопляш сърцето си и да дъвчеш бавно безвкусните хапки. Да няма с кого да разделиш последния залък и да се тъпчеш насила, уж да не хвърлиш късмета си. Бавно минава това време, да седиш и да блуждаеш в пространството умълчал се, умислен. Психолозите така поставят капани на пациентите си. Мълчат докато тишината не стане смъртоносна и не почне да се блъска в цялото му същество, да го реже на късове, да крещи като обладана от дяволи. По-страшно от ужасния шум е само липсата му. Да бъдеш сам, да няма кой да те стопли. Завивката даже да е студена и щом легнеш под нея да те сковава. Пълна парализа, на ума, на духа, на личността. И хем си сам, хем да не можеш да останеш насаме със себе си.

Вечер най-много се страда. Особено в безсънните нощи. Да мяташ и да премяташ през ум всички несгоди и мъки. Колко ли струва да чуеш себе си…….? Само ония дето се чува знае цената…….

Кратката ми смърт...

Събуждам се рано. Май е 6 часа. Усещам сблъсъка на хиляди емоции в главата си. Като куршуми. Страх, нетърпение, тъга, радост... Нагласих се. Сложих си най-хубавото червило. Все едно днес е екзекуцията ми. Кратка. Незначителна. После никой няма да помни. 
Отивам там, където бях безкрайно щастлива и безкрайно нещастна. Усещам учестения си пулс. Стоя пред кафе машината. Тропам нервно с пръсти. Чакам я да загрее. Още имам право на избор. Да си пусна кафе или да бръкна в контакта. Мога да го направя. 220 волта. Ще изпържат сърцето ми за колко.... минута, по-малко? В момента, в който електричеството мине през тялото ми, аз вече ще бъда мъртва. Бих могла.
Пристигам. Тук живота си е същия, само че обърнат на 360 градуса. Сега го гледам от другата страна. Обратно. Като образ в огледало. След малко ще се пръсне. Лъскавите парченца ще се разхвърчат и ще срежат малките ми вени. Ще бликне кръв. Ще хвърчи като новогодишната заря. 
Някой беше казал, че само глупакът не се връща там, където е бил щастлив. Долна лъжа. Сега всичко ме задушава. Задъхвам се. Разкопчавам най-горното копче на якето си. Студът скова гърдите ми. Сякаш във въздуха имаше хиляди кърфици, които се забождат право в гърдите ми. Паля цигара. Вкусът се намъква право в белите ми дробове. Все едно отглеждам само мухъл в тази влажна тъмница. Един ден, докторът ще го отреже и ще порасне нов. Бял. Чисто бял.
На няколко метра забелязвам куче, на каишка. Голямо, настървено. Представям си как къса дебелия синджир. То ще скочи върху мен, ще започне да ме разкъсва. Дори няма да крещя за помощ. Искам само да го гледам. Сега съм от другата страна.
Дано никой не ме е видял, искам да избягам бързо. Да изстрелям последния куршум, да събера стотинките в джоба и нещо връхно...... и да бягам. Сега само бягам. От себе си. От онова, което се блъска в мен. От щастието или от липсата му. Сърцето ми бие толкова силно, че усещам болка при всеки удар. Чувам дори растежа на косата си. След малко ще припадна.
Вдигам прозореца на колата. Страх ме е. Ако сърцето ми изскочи навън, ще падне под гумите на автомобила пред мен. Той ще го смачка. Представих си. Малкото ми сърчице, че бъде прегазено, като невинно дете на пешеходна пътека. Гумите ще минат през него. От устните му ще бликне струйка кръв. Очите пълни с надежда дълго ще останат отворени.
Стряскам се. Искам само да избягам. Това ли е? Мъртва ли съм вече...... ?

За културата и проститутките #2

След поредната безсмислена вечер замъглена с алкохолни изпарения и случаен секс се почувствах точно така, както изглеждах- отвратително! Опитвах се да събера мислите в главата си, за да мога да си спомня поне от части случилото се. Без успех! Разхвърляните по пода дрехи и някаква крайна и безлична капка от достойнство ми бяха единственото, което успях да събера и то на бърза ръка. Закрачих по улицата с лъскавите си токчета, които снощи са красили нечий рамене, а днес са само една допълнителна пречка, да не мога да избягам по-бързо. Всеки бърза за някъде или за някого.. Някой бързат да забравят, други бързат да си спомнят. Някой бързат да пристигнат, други да избягат. И  така се гонят преплитайки съдбите си. Хората са такива, така разбират света или забравяш сега или никога. На края остава само отчаянието и прашинка надежда, може би. Заблуждаваме се с илюзии за красиво бъдеще, а всъщност единственото на което наистина се надяваме е поправено минало.

Скрих размазания грим зад тъмните си очила, придърпах новата рокля, задължително черна и се опитах да скрия бримките. Трагедия, виждах го в очите на случайните минувачи. Еманация на ниското самочувствие. Все едно беше важно, те не знаеха нищо за мен. Щеше да е важно ако беше, сега няма значение, не виждам и смисъл. Спрях и зачаках автобуса. Дойде в и половина, и все на половинки ми върви, не откривам цялото. Сякаш в този объркан свят всичко беше до половината...  Качих се. Седнах, до мене дама на средна възраст, невзрачна, размъкната решаваше кръстословица. Онази отсреща преглеждаше днешния вестник и от време, на време хвърляше по един любопитен поглед върху мене. Имаше още двама, трима подобни удавници. Травмирани, с пълни торбички и празни погледи. Замислих се, започнах да разглеждам лицата им, жестовете- еднакви. Досущ! Отчаянието и примирението биха могли да убият душевно, а това е най-страшното.

 Тъкмо си мислех че не мога вече да понасям миризмата на цигари, примесена с разни парфюми в косата си, когато се случи нещо, което ме накара да забравя за сивото около себе си и мигом привлече изследователският ми поглед. Не виждах нищо друго, не мислех за нищо друго. В автобуса се качи някакъв господин. Видимо изглеждаше на около 60 и..., а може би 70. Беше пригладен, ароматен, избръснат, спретнат, изтупан в черно палто и шапка тип бомбе леко накривена. Но това не беше важно, друго ме накара да се опуля от възхищение, все едно беше най- ненормалното нещо в този, иначе така нормален свят. В ръцете си носеше букет от жълти рози, обвити в красива панделка, жълта. Изглеждаше весел, нетърпелив, хвърляше по едно око на часовника си, а после се усмихваше прикрито.

Започнах да си фантазирам…. Къде ли отиваше? Може би вкъщи го чакаше прекрасната му съпруга с която е прекарал цял един живот. Запознали са се млади на 17 може би. Започнали са да се срещат на тайни места, да се боричкат, да се влюбват. Той е бил силен момък, а тя е носела жълти цветя в косите си. Когато е бил в казарма и е писал красиви, романтични писма, а тя ги е чела с трепет и сълзи в очите. После ги е събирала в изрисувана, дървена кутия, а ключът от нея е носела на канапена връвчица  близо до сърцето си. Била е млада и красива тогава, а той е бил пленен от наивността в очите и. Каква ли е тази жена, която обича жълтото? Може би е още с детски мечти и хаос в душата си. Има разхвърляни къдрици и лято в миглите.

А може би господина беше стар мръсник и сега пътуваше към някоя….  ще ми се да си спестя метафората !?! Едва ли…. Нетърпението и романтиката не биха живели в случайни реплики.

Невзрачната женица още не откриваше синоним за „посока”, а останалите дори не я търсеха. Само тия рози така ограбваха душата ми и ме караха да изгарям в мечтите си.

Поне да се бях изкъпала… Любовта обича чистотата!

Приказка за Monna (...love story for the new age...)

Когато извадих и последната цигара от кутията се почувствах някак си празна, като нея. Запалих я. Тънките струйки дим леко се извиха на горе.  Гледах я как изгаря в ръцете ми и открадва къс по къс от белите ми дробове. Тогава се сетих…. Бяло! Февруари е! Спомних си за онзи мъж в парка и неговата Monna…

„Красива жена е…. не, не е красива, а прекрасна, неземна….” – разказваше той с трепет и тревога в очите. Гледах как ръцете му треперят подобно на есенните листа, които падат от дърветата, а гласът му ставаше дрезгав  и сух. Навярно готов да заплаче…

За една вечер, за един миг, за една усмивка той дал в залог и сърцето си. Галел извивките на тялото и и си представял, че това е арфа. Можел да изсвири най-мелодичната, най- любовната песен на този свят. Дръпнал малката и черна рокля, скъсал жартиерите и. А отдолу  тяло. Бяло, голо сякаш сега се ражда, най-женското. Стояла без свян, без страх. Лъскавите и къдрици, падали по раменете му и го прегръщали. Той може би е вярвал, че това е убежището му. Там се е чувствал спокоен, защитен, щастлив. Очите и подобно на всички февруарски снежинки, прелитали хаотично и вярвали в различни неща. Понякога вярвали в сбъдването, понякога просто падали в калта. А на него му се е искало да мисли, че тя е дете в бяла нощница. Педофил! Но тогава би  могъл да я прилъже с близалка или захарен памук. Тя щяла да го гледа с големите си черни очи и да вярва. Така разказа мъжа от парка. Не говореше толкова за любов, по-скоро мечтаеше за Monna.

Да спиш с непознат, мислех си аз. За една нощ. Каква е тая лудост? И вярно, луд беше, от любов полудял. Колко ли точно ще струва това? Започнах да смятам на ум… букет цветя, изискана вечеря… влюбване..

„Безопасно ли е?” – го попитах.

„Ами, нали използваме предпазни средства.”

„Не, не… не питах за това!”

Monna, Monna каква жена си ти? Чак на мен ми идва да се влюбя в тебе. Колко ли други мъже така са те жадували? Колко ли нощи са ограбвали съня си? Въртели са се в студените си легла и са смятали колко точно ще струва любовта ти. Те не знаят, че ти си силна и летиш с вятъра. Ничия не си, само на себе си принадлежиш.

Когато задоволили телата си, легнали потни и замълчали. Той знам какво си е мислел, а за какво ли е мечтаела тя? Странен е края на хотелските нощи. Уж без обидени, без наранени. И неволно, някак си хоп, развалиш завършека с някоя случайна реплика.

"Никоя друга не е с твоя аромат"- и казал.

 "На любов ухая"- му отвърнала.

После се прегърнали и заспали. На там историята мълчи. И други срещи ще има, и друга кутия ще изпуша.

Не я познавах, но съм я виждала… В моретата в очите му, в трепета на ръцете му.... В догарящата цигара я виждах сега... Пареше вече жълтите ми пръсти, погубваше бялата ми усмивка, а аз копнеех за една последна дръпка. Загасих я! Ни дим, ни пепел остана...

Но къде отиваш миличка, та аромата ти е още тук?

За културата и проститутките #1

Аз съм проститутка. Снощи правих секс за пари, за власт.... Аз съм проститутка. Аз съм женското начало. Аз съм Лилит! Аз съм всичко. Направих го! Продадох се! Лакирах ноктите си в червено. С тях драсках сърцето му. Късах го. После изядох мъжа, изпих кръвта му. Той плака за мен, но нямах милост- напуснах го! Аз съм проститутка!

Боли ме главата, имам махмурлук и устните ми лепнат. Ще се изкъпя и ще отида на театър. Ще си сложа скъпи дрехи за да скрия синините и белезите. И без това снощи припечелих доста. А пък и обществото не би ме приело другояче. Обичам театъра, харесва ми да чувствам. Като цяло обичам изкуството. Ценя го много, от дете съм възпитана така. По принцип съм интелигентна жена, образована, чета много, говоря три езика, обиколих света. Умна съм, бих казала доста.

На скоро преживях тежка загуба, загубих себе си. Или сама се погубих, не помня вече. Но, повярвайте ми трудно ми е да живея в това изкривено общество, общество на отрицанието. Те отричат всичко, биха отрекли дори и себе си щом има полза. Продават душите си, здравето, мислите, времето си за пари, а сочат мене с презрение в очите, че продавам тяло. Късно е, почти се свечерява. Седя на дивана с чаша кафе и си мисля, разсъждавам върху себе си, изследвам се. Снощи се опитвах да погледан в очите му, сякаш огледало. В тях не търсех огън, не търсех страст… по-скоро търсех себе си. Странен е този инстинкт у човека да търси самооценката си в похвални погледи от другите. Да гледаш в чужди очи и да виждаш себе си, да се блъскаш със себичното човешко начало като звяр, като хищник. Той също ме гледаше, право в очите и болезненото му старание да се докаже ме пронизваше като с отровно острие точно в очните ябълки. Той можеше да си представи, че са захаросани, да ги държи на клечка, а после да ги изяде.... за да може никога повече да не види презрението и унижението в тях. Дърпаше косите ми и галеше тялото ми, търсеше великия в себе си, мереше мъжкото си его с височината на токчетата ми.

Човекът е животно. Какво ли не би направил за да бъде доминиращ, би убил даже. Сякаш беше платил не за плътско удоволствие, а за душевна възбуда. Искаше да нахрани егото си. Жената до него отдавна беше спряла да го гледа като любовник и сега той търсеше себе си в очите на изгубените души. Все едно щеше да се намери. Това беше война, надпревара. Хищникът гонеше своята жертва, искаше да види в очите и подчинение, признание за власт. Човекът е странно същество, би се приспособил към всякакви условия само за да чува аплодисменти. Колко ли любовни легла са се превърнали в бойни полета заради този ловен нагон.

Той вярваше в управляващото мъжко начало и мислеше, че накрая ще падна сразена, ще плача в силните му ръце и ще го моля. Това искаше, казваше че е звяр, че е лъв и не може да бъде победен. Тази вяра го заслепяваше и не виждаше, че аз съм ловец и ако не го опитомя, ще го убия. Щях да се кача върху него и да го довърша. Представях си момента в който, ще бръкна с голи ръце в гърдите му и ще изтръгна сърцето му. Мислех за ноктите си като за остри ножове. Ще ги забия в мъжката му гръд, а после ще ги завъртя за да може раната никога да не зарасне. В момента, когато дръпна сърцето му, той ще крещи и ще моли, а кръвта ще опръска белите, сатенени чаршафи наоколо. Аз мога да си представя, че това са листа от рози или сметана с ягоди. Ще бъде романтично, мога да запаля и свещи. Той ще бъде романтичен, на всяка цена ще бъде....

Вечерта е към края си, лежим и гледаме в стените с празен поглед. И тази нощ не задоволихме душите си, не намерихме себе си. Той ме пита за какво мисля…. „За убийство”- отговарям. После млъкнахме. Излизам на терасата паля цигара и дробовете ми се изпълват с тежък дим. Опитвам се да задуша липсата и да я тръшна сломена поне до утре. После свивам ръцете си в юмрук и ги насочвам към небето. Той ме гледа учудено, а в очите му долавям леки нотки на страх. Пита ме какво правя… Опитвам се да застрелям звездите му казвам. Бум-бум!  

Ноктите ми- пурпурни…

Четете книги!... a.k.a. Мъката да бъдеш умен

Знаете ли, когато бях малка майка ми беше обзета от фикс идеята да има изключително умни деца. Да ги показва пред познати и не до толкова познати и да казва: "Ето, крушата не пада по-далече от дървото" . Те пък, от своя страна да ръкопляскат и уж прикрито да завиждат. И така, да потънем в тази измислена, комплексирана драма с цел и аз не знам каква. Но го правехме, не и стигаше това, че бях талантлива и интересна по мой си начин. Не и стигна дори и това, че до ден днешен ходя с различни чорапи. Това ме отличава, нали? Тя искаше да ме вкара в онази утвърдена от обществото матрица на перфектното. И аз не знам защо го правеше, може би имаше фантазии как някой ден ще превзема света, ще открия нова, далечна планета или химичен елемент, който ще бъде животоспасяващ. Нищо не разбирам от това. Мога цял ден да ви разправям глупости, мога да ям сладолед с вилица или да вися с главата надоло, но не мога да бъда всичко. Не знам дори кое е ляво и кое е дясно, на моменти се обърквам. 
Много е трудно да очакват от теб да станеш господар или Бог, а ти на 23 да не можеш да си вържеш обувките. За сметка на това обаче, завързвам добри връзки с хората... компенсира се нали? Та да се върнем на стратегията, с която щях да стана изключително умна. За целта, мама ме караше да чета книги. Много книги! Още не бях тръгнала на училище, а тя ме оставяше всеки ден с условието да съм прочела нещо. Колко съм ревала, исках и аз да се търкалям в пясъка като другите. Обаче не....Тежко бреме ме чакаше мен, щях да превземам света. В началото четях детски книжки. За принцеси, за кралства, за това как заживели дълго и щастливо. После пораснах. Четях от тия, които те карат да мислиш, и то много. Като цяло е добре да четеш. Много хора не могат. Но точно тези книги, напред в годините ми съсипаха живота. 
Трагедията е там, че доброто съдържание ни поглъща и ние вярваме в него. Така както повярвах, че бъдещият ми съпруг ще бъде галантен, ще пада на колене, ще убие цяло кралство със злодеи за мен и ще ме отведе с вълшебното килимче в някоя приказна страна. Така както и повярвах, че всеки човек трябва да се бори за мечтите си и да открие себе си. Повярвах и че ще завзема света. И на това повярвах. Израствах с изкривена представа. Четях тези книги и виждах този свят. И ето днес съм на 23, напълно будна, пътувам в автобус и нося странна червена шапка. Повечето ми приятели и съученици си намериха работа, от тая дето обществото казва, че е престижна. Много от тях вече имат и семейства. А аз нямам нищо. Дори себе си нямам, пътувам цял живот по пътищата и си мисля. Никога не ме достига пълно щастие. Не съм щастлива. Живота е съвсем различен, хората не ме разбират, мъжете също. Как бих могла да обясня? Рутината ме убива. Предпочитам да има сюжети, много сюжети, интимни моменти, понякога дори си ги представям на забавен кадър. И кулминация, задължително! 
Никога не съм си представяла, че хората могат да бъдат така посредствени. Те вярваха в щастието, но бяха нещастни. А подобно на много книги, които бях чела, в мен по това време се зараждаха въпроси като: "Каква е моята роля?", "Защо съм се родила", "Ами след 20 години?". Аз постоянно мислех, виждах недостатъците и си представях бъдещето. В части, в глави, в томове ако щете. Това пречи! Поставях си цели, понякога дори си ги измислях, само и само да се боря за нещо, да искам да превземам. Каква беше тази отчаяна кауза, какъв беше този така изкривен мироглед и до днес не разбирам. В едно съм сигурна, ако бях малко по-глупава, щях да се радвам повече или поне щях да умея да живея безцелно. Сега търся и аз не знам какво, но ще го намеря.
 Със самочувствието си на средно интелигентна българска мадама мога да заявя, че глупавите хора живеят по-щастливо. Виждам го в очите им. А, аз още седя и мисля, търся отговори.... И всъщност... Защо сме се родили?

Как да се отнасяш с DJ в нощен клуб? (...или аре бе давам ти 20 лв.)

От малка съм твърде нетърпелива и обяснителна. До толкова, че кариерата ми на велика писателка ще остане само в сферата на бурното ми въображение. Но понастоящем, бях помолена от един много скъп за мене човек да изготвя този комично-трагичен текст. А пък и без това отдавна ми се искаше да обърна студената кофа и да кажа гласно за криворазбраната цивилизация към днешна дата. Или го правя за две кафета и една разходка в мола, все едно всички сме продажни, не е в това проблема. Въпросът е там, че нацията ни дИградира и е повлякла и дъното със себе си. И понеже познавам доста интелигентни и възпитани хора, ще кажа, че всяко правило си има своите изключения. Присъстващите винаги влизат в това число, в случая четящите. ;)

Но стига обяснения, да конкретизираме въпроса. С това изречение ще се опитам да ви въведа в сюжета, в който така дълбоко сте се намъкнали, че сте го приели за нещо нормално. А, именно когато ходите по нощните клубове да се правите на готини, замисляте ли сте се колко нелепо всъщност изглеждате? И по-конкретно, когато отидете да досаждате на дижея с 20 лв. в ръка и походка тип "аз съм Аполон", която във вашето изпълнение изглежда повече като карикатура на Попай моряка, замисляте ли се въобще кой стои на среща? Съмнявам се! В старанието си да обясня ще си позволя да направя едно заключение ... голяма част от общество ни са пълни идиоти. 

Моля, уважавайте тези хора и техния труд. Защото, ако за повечето от вас ежедневието е да се щляят по цял ден, а после майка ви да ви даде примерно 20 лв. за самочувствие, диджеите влагат много труд, нерви и средства за да може вие със същите тия 20 лв. да вдигате ръцете горе и завидно да демонстрирате танцувалните си умения. Знаем, че повечето от вас всичко знаят и от всичко разбират, но спрете да следвате тази българска максима... " Нямам какво да дам и ще си дам мнението". Не казвайте на диджея какво и как да пусне, той не ви казва какво да пиете или как да се обличате, въпреки че в много случаи се наблюдава крещяща нужда. Всички сме сигурни, че в телефона си имате само най-яките хитове, но моля изпълнявайте метросексуалните си, музикални желания вкъщи... това не е професионално! Замислете се, пред вас стои професионалист, той има собствен стил и своя труд зад гърба си- не умаловажавайте! За да стане по-ясно ще дам пример. Когато ви боли зъб не ходите на психиатър, нали? Не съветвате и хирурга как точно да ви оперира?

 Не заплашвайте, не блъскайте и не обиждайте. Може във вашето село да сте най-силния, защото сте спечелили два пъти боя с петли на площада, но това тук е публично мероприятие. Вие не сте звяр, лъв или машина. Без сополи, секрети, газ, сълзи и странни звуци. Бъдете учтиви, не сте австралопитек. Не карайте диджея да се чувства душевно неграмотен с въпроса "Ти знаеш ли кой съм аз?" Никой не знае, представете се! Не се опитвайте да го купите, по-добре направете услуга на майка си и с тия 20 лв. си купете правописен речник или поне сапун. Не искайте нещо по-така, нещо за душата, нещо по-танцувално, Титаник или от тия нашите. Не излизайте с номера "Шефа ми е приятел", така само злепоставяте човека като го свързвате с особа като вашата. Заплахи като "Сега ще извикам управителя", "Ще се върна и да видиш какво ще стане" или " Внимавай, не знаеш кой съм" са напълно излишни. Ще припомня, все пак не сме на боя с петли.

 В качеството си на жена няма как да подмина и един друг феномен. Скъпи дами, когато небрежно се подпирате на пулта, отмятате коса и се усмихвате, във вашите представи може би изглеждате като Моника Белучи в някой от великите и филми, но грешите. Отсреща се вижда една видимо пияна  маймуна, която незнайно защо се хили. Запомнете, диджея не е разгонен бик, който иска да се сваля с всяка срещната и това, че изглеждате добре, няма да ви помогне да прогресирате в желанието си да чуете Цеца на Хип-Хоп парти.

Мога да иронизирам и конкретизирам още много други прояви на подобни величествени особи, но няма смисъл... Деградация обобщава! Въпросът е в това да разберете естеството на диджейската работа. И не толкова това, колкото да разберете естеството на това да бъдеш културен и възпитан човек. Сигурна съм че всички сме ходили на детска градина като малки, ако не заради това, че родителите ви са работели и е нямало кой да ви гледа е било поне заради това, че никой не е могъл да ви търпи по цял ден вкъщи. Та там, в градината ни учеха на вълшебните думички. Спомняте ли си? , Моля, Може ли, Извинете, Благодаря и т.н. Също и поздрави като "Добър вечер", "Здравейте" няма да бъдат излишни във вашия така колоритен речник. Не е задължително даже да сте умни, просто бъдете възпитани, културни и учтиви! Това не излиза от мода. За завършек един глобален съвет.... Къпете се, вредите на всички.

И не забравяйте...

 Вечно ваша: Една съвременна принцеса!!!