Грозната истина

На скоро един познат ме срещна и ми каза: "Браво Еви, направила си си блог!"; "Пишеш много гадни неща"- продължи той... "И всичките са истина, това е най-гадното!". Тогава се позамислих, обърках се, как точно да се почувствам. И тъй като съм добра в това да ви сервирам грозната истина и почти винаги студена и наведнъж, ето ви малко теми за размисъл. Едно време си пишехме в лексиконите, а сега доста често срещам и във фейсбук, максимата под която се води 90% от населението. "Живей така, сякаш всеки ден ти е последен". И заживяхме, като за последно, което пречупено през призмата на нашия манталитет означава бъди егоист, да не ти пука за нищо, яж, пии и си носи новите дрехи, гледай себе си винаги и направи всички ония глупости за които ще съжаляваш по-късно.... Аз също съм го правила и беше безсмислено, едва сега разбирам смисъла на тези думи. Честно казано бях леко разочарована или шокирана или наранена... Обърках се! Обаче, заживях с идеята за скорошна смърт. Всеки ден, абсолютно всеки ден се будех и заставах пред огледалото, питайки се "Това ли е?", "Това ли искам от живота?", "Ще си ида ли чиста от този свят, ако днес е последния ден в който ме има?". Когато няколко дни поред отговора беше "Не!", реших да споделя този така объркан текст. Амебата има неправилна, постоянно променяща се форма. Придвижва се посредством псевдоподи(лъжливи движения). Или казано просто на български "Ще си дадем и задниците, ако има облаги". Не бъдете амеба, не се променяйте спрямо живота. Не оставяйте промяната да носи вас, а носете промяната в себе си. Патологичната болест на нашия век е, че лесно се променяме или по-точно казано лесно се продаваме. Спрямо обстоятелствата, спрямо живота, спрямо хората. Не вярвайте, че сме вечни и велики, нищо не е завинаги. Ние всички ще си идем от този свят като овце без история. Никой няма да остави следи във времето, само времето остава следите си по нас. За това не оставяйте нищо за утре, не казвайте рано е, има време, може и по-късно. Живейте с идеята, че днес е последно, това ще ви помогне в известен смисъл да изчистите мисълта си и да наредите истинските си приоритети в живота. Не подценявайте нищо, не си лягайте с неисказани думи, с недовършени дела, защото днес може да е за последно. Вярвайте в успеха си, заставайте всяка сутрин пред огледалото и се питайте "Доволен ли ще съм от себе си, ако днес си отида?". Не спирайте да се борите, но не забравяйте, че за да стигне човек на дадено място, трябва да тръгнете от някъде. Никога не забравяте кой сте и какви са вашите цености.
Винаги сме живели със схващането, че когато постигаме успехи оставаме без приятели заради завистта им. А някой замисли ли се, че може би сме станали по-егоцентрични, по-студени, по-надменни и сами сме отблъснали хората от нас? Продали сме всичко за жълти стотинки, които сега скапврнически стискаме с ръка, така както се стиска за подкрепа. Ненадейно обаче, 5-10 години на там по пътя, джоба се е скъсал и ги изгубили. Онези който сме продали са събрали стотинките и са си купили парче хляб с тях. Трудно за преглъщане, но недостатъчно да се нахранят. И сега няма никой там. Нищо в живота не е подарък, дори и живота не е. Не се знае, ами ако днес е последно? Казвайте по-често извинявай, вярвайте в светлината, борете се силно и бъдете благодарни. Какво ще направите, ако знаете, че днес сте се събудили за последно?
За много хора беше наистина.... И все пак, тък като във всички филми надеждата винаги умира накрая, имаш една последна монетка в джоба си. 
Какво ще си купиш с нея....?

Реквием за една малка сапиосексуална уличница

Сценични указания за последната ми няма сцена: Жена в черни дрехи, грима размазан. Седи, завързана за стол, парализирана по-скоро. Навсякъде е мрак и гъста мъгла. Чува се изстрел. Пистолет няма, куршумите са отвътре навън. Всичко изчезва за един миг. Трагична загуба. Мъглата се отдръпва. Дете в бяла рокля, на панделки, на две опашки. И скача и се усмихва и е щастливо… Пуснете светлините, нека завесите да паднат…

Смъртта не е задължително да бъде физическа….. понякога умира душата и това е най-страшното.  После крещиш: "Quo vadis, Domine?". На кръста, за да бъда разпънат. А битието отдавна се е намъкнало във вътрешността и е изяло и последния залък хляб на житието.

И понеже аз съм малка сапиосексуална уличница, далече от възприятията му за нормално, съм само една самотница към днешна дата. Дори си представях този ден. Млада, умислена дама, седи на дивана, загледана в безкрайността. Има черни коси, червено червило и труп в спалнята. Бездушното тяло, ей сега ще стане, ще си облече дрехите и ще измърмори набързо „завинаги”. То не знае за „днес”. То казва само „завинаги”. Умрелият ще си отиде с усмивка на лицето повярвал, че има цялото време, без да знае, че той днес е умрял. Днес е била смъртта му. Днес са  плакали за него, днес са се молили душата му да намери покой, днес са загубили надеждата. Днес са го забравили. Младата дама, след него е изпрала чаршафите, изпрала си е мислите, изпрала е душата си… и това се е случило днес, защото и хиляда „завинаги” не притежават днешния ден.

Ами ти, кой оплака днес….

Днес няма непрочетени писма…. Има само ненаписани!

Събличам си дрехите, ти също твоите и оставаме голи. По нищо! Не точно, защото ако си скрил душата си и хиляди пъти да разголиш тялото, ефекта е един и същ…. Празнота. После нещата се случват, без дрехи, само с маски. Без фалшиво „Обичам те”, без да си липсваме, без думи, просто така. И после си тръгваме и забравяме…

… И вече трети ден лежа в леглото си и още усещам аромата на парфюма му. Още усещам ръцете, устните. До сетивност ли се свежда всичко или просто кожата ми има силна памет? А беше просто празно, голо, без излишни драми. Не е толко до забравяне, а по-скоро до запомняне. Какво ми даде ли? Сетивност, такава, че и цигарения дим не притъпява. Какво ми взе ли? Празното! И на края винаги остава по едно непрочетено съобщение между двамата, недоразбрано. Недоразумение може би!

Днес, обаче няма непрочетени писма…. Има само ненаписани!

.. и съжаления…

Съжалявам за всичко, което му казах, но повече съжалявам за това което не казах. За срещите, за разделите.  Съжалявам за много неща, за това че не казах съжалявам, не преглътнах гордостта си, не се борих за онова, за което и до днес чакам. Не направих нищо важно, не открих и незнайна планета и света не спасих. Съжалявам и после се успокоявам, че така в било писано. Мактуб! А нищо не е било написано още. Листа е бил празен, бял. И аз съм писала, писала, че съм започнала да пиша и върху писаното. Веднъж със синьо и веднъж с червено (за грешките). Съжалявам, а времето минава и всеки път, когато го целувам ми е все по-малко сладко. Горчи ми, на времето горчивината се усеща.

На края най-много съжалявам, че изпитах нуждата да му кажа всичко това. Така развалих не само празнотата, а и вечерта си….

Сега седя на терасата с цигара в ръка. Пролет е! Димът, обаче е неспособен да надвие аромата на цъфнали люляци и на парфюма му и на спомени…..

Само ония дето се чува знае цената…….

Странно е това все да търсиш себе си. Сякаш малко мъки имаш на тоя свят, ами и това все да те изяжда. И все на пътя да разчиташ. Да го приемаш като свой любовник, към който тичаш да споделяш несгодите. Щом ти домъчнее да се втурваш по пътеките, и да водят другаде. На нов живот, на ново място. Да лягаш на него и да го молиш да те пусне вече, а той да повява вятър сякаш да прегърне и да хвърля прах в очите ти. Да вървиш по него, да се спъваш в камъните докато се разкървяват краката ти. Точно като мъж, когото обичаш. Да те кара да се скиташ по него, а вечер щом влезеш вкъщи да те оставя недолюбена, осакатена. Да придърпваш дългата завеса, за да погледнеш дали не идва при тебе и все да е празен.

Странно нещо е промеждутъка между деня и нощта. През деня си зает от задачи и успяваш да залъжеш себе си. Приемаш ги като най-важното нещо и влагаш до край сили и емоции. Вечер спиш сладко, уморен. Но онова време, когато влезеш в дома си запъхтян и унил и те поеме самотата е най-дълго в денонощието. Да седиш сам, да притопляш вечерята уж стопляш сърцето си и да дъвчеш бавно безвкусните хапки. Да няма с кого да разделиш последния залък и да се тъпчеш насила, уж да не хвърлиш късмета си. Бавно минава това време, да седиш и да блуждаеш в пространството умълчал се, умислен. Психолозите така поставят капани на пациентите си. Мълчат докато тишината не стане смъртоносна и не почне да се блъска в цялото му същество, да го реже на късове, да крещи като обладана от дяволи. По-страшно от ужасния шум е само липсата му. Да бъдеш сам, да няма кой да те стопли. Завивката даже да е студена и щом легнеш под нея да те сковава. Пълна парализа, на ума, на духа, на личността. И хем си сам, хем да не можеш да останеш насаме със себе си.

Вечер най-много се страда. Особено в безсънните нощи. Да мяташ и да премяташ през ум всички несгоди и мъки. Колко ли струва да чуеш себе си…….? Само ония дето се чува знае цената…….