Кратката ми смърт...

Събуждам се рано. Май е 6 часа. Усещам сблъсъка на хиляди емоции в главата си. Като куршуми. Страх, нетърпение, тъга, радост... Нагласих се. Сложих си най-хубавото червило. Все едно днес е екзекуцията ми. Кратка. Незначителна. После никой няма да помни. 
Отивам там, където бях безкрайно щастлива и безкрайно нещастна. Усещам учестения си пулс. Стоя пред кафе машината. Тропам нервно с пръсти. Чакам я да загрее. Още имам право на избор. Да си пусна кафе или да бръкна в контакта. Мога да го направя. 220 волта. Ще изпържат сърцето ми за колко.... минута, по-малко? В момента, в който електричеството мине през тялото ми, аз вече ще бъда мъртва. Бих могла.
Пристигам. Тук живота си е същия, само че обърнат на 360 градуса. Сега го гледам от другата страна. Обратно. Като образ в огледало. След малко ще се пръсне. Лъскавите парченца ще се разхвърчат и ще срежат малките ми вени. Ще бликне кръв. Ще хвърчи като новогодишната заря. 
Някой беше казал, че само глупакът не се връща там, където е бил щастлив. Долна лъжа. Сега всичко ме задушава. Задъхвам се. Разкопчавам най-горното копче на якето си. Студът скова гърдите ми. Сякаш във въздуха имаше хиляди кърфици, които се забождат право в гърдите ми. Паля цигара. Вкусът се намъква право в белите ми дробове. Все едно отглеждам само мухъл в тази влажна тъмница. Един ден, докторът ще го отреже и ще порасне нов. Бял. Чисто бял.
На няколко метра забелязвам куче, на каишка. Голямо, настървено. Представям си как къса дебелия синджир. То ще скочи върху мен, ще започне да ме разкъсва. Дори няма да крещя за помощ. Искам само да го гледам. Сега съм от другата страна.
Дано никой не ме е видял, искам да избягам бързо. Да изстрелям последния куршум, да събера стотинките в джоба и нещо връхно...... и да бягам. Сега само бягам. От себе си. От онова, което се блъска в мен. От щастието или от липсата му. Сърцето ми бие толкова силно, че усещам болка при всеки удар. Чувам дори растежа на косата си. След малко ще припадна.
Вдигам прозореца на колата. Страх ме е. Ако сърцето ми изскочи навън, ще падне под гумите на автомобила пред мен. Той ще го смачка. Представих си. Малкото ми сърчице, че бъде прегазено, като невинно дете на пешеходна пътека. Гумите ще минат през него. От устните му ще бликне струйка кръв. Очите пълни с надежда дълго ще останат отворени.
Стряскам се. Искам само да избягам. Това ли е? Мъртва ли съм вече...... ?

За културата и проститутките #2

След поредната безсмислена вечер замъглена с алкохолни изпарения и случаен секс се почувствах точно така, както изглеждах- отвратително! Опитвах се да събера мислите в главата си, за да мога да си спомня поне от части случилото се. Без успех! Разхвърляните по пода дрехи и някаква крайна и безлична капка от достойнство ми бяха единственото, което успях да събера и то на бърза ръка. Закрачих по улицата с лъскавите си токчета, които снощи са красили нечий рамене, а днес са само една допълнителна пречка, да не мога да избягам по-бързо. Всеки бърза за някъде или за някого.. Някой бързат да забравят, други бързат да си спомнят. Някой бързат да пристигнат, други да избягат. И  така се гонят преплитайки съдбите си. Хората са такива, така разбират света или забравяш сега или никога. На края остава само отчаянието и прашинка надежда, може би. Заблуждаваме се с илюзии за красиво бъдеще, а всъщност единственото на което наистина се надяваме е поправено минало.
Скрих размазания грим зад тъмните си очила, придърпах новата рокля, задължително черна и се опитах да скрия бримките. Трагедия, виждах го в очите на случайните минувачи. Еманация на ниското самочувствие. Все едно беше важно, те не знаеха нищо за мен. Щеше да е важно ако беше, сега няма значение, не виждам и смисъл. Спрях и зачаках автобуса. Дойде в и половина, и все на половинки ми върви, не откривам цялото. Сякаш в този объркан свят всичко беше до половината...  Качих се. Седнах, до мене дама на средна възраст, невзрачна, размъкната решаваше кръстословица. Онази отсреща преглеждаше днешния вестник и от време, на време хвърляше по един любопитен поглед върху мене. Имаше още двама, трима подобни удавници. Травмирани, с пълни торбички и празни погледи. Замислих се, започнах да разглеждам лицата им, жестовете- еднакви. Досущ! Отчаянието и примирението биха могли да убият душевно, а това е най-страшното.
 Тъкмо си мислех че не мога вече да понасям миризмата на цигари, примесена с разни парфюми в косата си, когато се случи нещо, което ме накара да забравя за сивото около себе си и мигом привлече изследователският ми поглед. Не виждах нищо друго, не мислех за нищо друго. В автобуса се качи някакъв господин. Видимо изглеждаше на около 60 и..., а може би 70. Беше пригладен, ароматен, избръснат, спретнат, изтупан в черно палто и шапка тип бомбе леко накривена. Но това не беше важно, друго ме накара да се опуля от възхищение, все едно беше най- ненормалното нещо в този, иначе така нормален свят. В ръцете си носеше букет от жълти рози, обвити в красива панделка, жълта. Изглеждаше весел, нетърпелив, хвърляше по едно око на часовника си, а после се усмихваше прикрито.
Започнах да си фантазирам…. Къде ли отиваше? Може би вкъщи го чакаше прекрасната му съпруга с която е прекарал цял един живот. Запознали са се млади на 17 може би. Започнали са да се срещат на тайни места, да се боричкат, да се влюбват. Той е бил силен момък, а тя е носела жълти цветя в косите си. Когато е бил в казарма и е писал красиви, романтични писма, а тя ги е чела с трепет и сълзи в очите. После ги е събирала в изрисувана, дървена кутия, а ключът от нея е носела на канапена връвчица  близо до сърцето си. Била е млада и красива тогава, а той е бил пленен от наивността в очите и. Каква ли е тази жена, която обича жълтото? Може би е още с детски мечти и хаос в душата си. Има разхвърляни къдрици и лято в миглите.
А може би господина беше стар мръсник и сега пътуваше към някоя….  ще ми се да си спестя метафората !?! Едва ли…. Нетърпението и романтиката не биха живели в случайни реплики.

Невзрачната женица още не откриваше синоним за „посока”, а останалите дори не я търсеха. Само тия рози така ограбваха душата ми и ме караха да изгарям в мечтите си.
Поне да се бях изкъпала… Любовта обича чистотата!