Когато извадих и последната цигара от кутията се почувствах някак си празна, като нея.
Запалих я. Тънките струйки дим леко се извиха на горе. Гледах я как изгаря в ръцете ми и открадва къс по къс от
белите ми дробове. Тогава се сетих…. Бяло! Февруари е! Спомних си за онзи мъж в
парка и неговата Monna…
„Красива
жена е…. не, не е красива, а прекрасна, неземна….” – разказваше той с трепет и
тревога в очите. Гледах как ръцете му треперят подобно на есенните листа, които
падат от дърветата, а гласът му ставаше дрезгав
и сух. Навярно готов да заплаче…
За една
вечер, за един миг, за една усмивка той дал в залог и сърцето си. Галел
извивките на тялото и и си представял, че това е арфа. Можел да изсвири
най-мелодичната, най- любовната песен на този свят. Дръпнал малката и черна рокля, скъсал жартиерите и. А отдолу
тяло. Бяло, голо сякаш сега се ражда, най-женското. Стояла без свян, без
страх. Лъскавите и къдрици, падали по раменете му и го прегръщали. Той може би е
вярвал, че това е убежището му. Там се е чувствал спокоен, защитен, щастлив. Очите
и подобно на всички февруарски снежинки, прелитали хаотично и вярвали в различни
неща. Понякога вярвали в
сбъдването, понякога просто падали в калта. А на него му се е искало да мисли, че тя е дете в
бяла нощница. Педофил!
Но тогава би могъл да я
прилъже с близалка или захарен памук. Тя щяла да го гледа с големите си черни очи и да вярва. Така
разказа мъжа от парка.
Не говореше толкова за любов, по-скоро мечтаеше за Monna.
Да спиш с
непознат, мислех си аз. За една нощ. Каква е тая лудост? И вярно, луд беше, от
любов полудял. Колко ли точно ще струва това? Започнах да смятам на ум… букет цветя,
изискана вечеря… влюбване..
„Безопасно
ли е?” – го попитах.
„Ами, нали
използваме предпазни средства.”
„Не, не… не
питах за това!”
Monna, Monna каква жена си ти? Чак на мен ми идва да се влюбя в тебе. Колко ли други мъже
така са те жадували? Колко ли нощи са ограбвали съня си? Въртели са се в
студените си легла и са смятали колко точно ще струва любовта ти. Те не знаят,
че ти си силна и летиш с вятъра. Ничия не си, само на себе си принадлежиш.
Когато
задоволили телата си, легнали потни и замълчали. Той знам какво си е мислел, а
за какво ли е мечтаела тя? Странен е края на хотелските нощи. Уж без обидени,
без наранени. И неволно, някак си хоп, развалиш завършека с някоя случайна
реплика.
"Никоя друга не е с твоя аромат"- и казал.
"На любов
ухая"- му отвърнала.
После се прегърнали и заспали. На там историята мълчи.
И други срещи ще има, и друга кутия ще изпуша.
Не я познавах, но съм я виждала… В моретата в очите му,
в трепета на ръцете му.... В догарящата цигара я виждах сега... Пареше вече
жълтите ми пръсти, погубваше бялата ми усмивка, а аз копнеех за една последна
дръпка. Загасих я! Ни дим, ни пепел остана...
Но къде отиваш миличка, та аромата ти е още тук?