За културата и проститутките #1

Аз съм проститутка. Снощи правих секс за пари, за власт.... Аз съм проститутка. Аз съм женското начало. Аз съм Лилит! Аз съм всичко. Направих го! Продадох се! Лакирах ноктите си в червено. С тях драсках сърцето му. Късах го. После изядох мъжа, изпих кръвта му. Той плака за мен, но нямах милост- напуснах го! Аз съм проститутка!

Боли ме главата, имам махмурлук и устните ми лепнат. Ще се изкъпя и ще отида на театър. Ще си сложа скъпи дрехи за да скрия синините и белезите. И без това снощи припечелих доста. А пък и обществото не би ме приело другояче. Обичам театъра, харесва ми да чувствам. Като цяло обичам изкуството. Ценя го много, от дете съм възпитана така. По принцип съм интелигентна жена, образована, чета много, говоря три езика, обиколих света. Умна съм, бих казала доста.

На скоро преживях тежка загуба, загубих себе си. Или сама се погубих, не помня вече. Но, повярвайте ми трудно ми е да живея в това изкривено общество, общество на отрицанието. Те отричат всичко, биха отрекли дори и себе си щом има полза. Продават душите си, здравето, мислите, времето си за пари, а сочат мене с презрение в очите, че продавам тяло. Късно е, почти се свечерява. Седя на дивана с чаша кафе и си мисля, разсъждавам върху себе си, изследвам се. Снощи се опитвах да погледан в очите му, сякаш огледало. В тях не търсех огън, не търсех страст… по-скоро търсех себе си. Странен е този инстинкт у човека да търси самооценката си в похвални погледи от другите. Да гледаш в чужди очи и да виждаш себе си, да се блъскаш със себичното човешко начало като звяр, като хищник. Той също ме гледаше, право в очите и болезненото му старание да се докаже ме пронизваше като с отровно острие точно в очните ябълки. Той можеше да си представи, че са захаросани, да ги държи на клечка, а после да ги изяде.... за да може никога повече да не види презрението и унижението в тях. Дърпаше косите ми и галеше тялото ми, търсеше великия в себе си, мереше мъжкото си его с височината на токчетата ми.

Човекът е животно. Какво ли не би направил за да бъде доминиращ, би убил даже. Сякаш беше платил не за плътско удоволствие, а за душевна възбуда. Искаше да нахрани егото си. Жената до него отдавна беше спряла да го гледа като любовник и сега той търсеше себе си в очите на изгубените души. Все едно щеше да се намери. Това беше война, надпревара. Хищникът гонеше своята жертва, искаше да види в очите и подчинение, признание за власт. Човекът е странно същество, би се приспособил към всякакви условия само за да чува аплодисменти. Колко ли любовни легла са се превърнали в бойни полета заради този ловен нагон.

Той вярваше в управляващото мъжко начало и мислеше, че накрая ще падна сразена, ще плача в силните му ръце и ще го моля. Това искаше, казваше че е звяр, че е лъв и не може да бъде победен. Тази вяра го заслепяваше и не виждаше, че аз съм ловец и ако не го опитомя, ще го убия. Щях да се кача върху него и да го довърша. Представях си момента в който, ще бръкна с голи ръце в гърдите му и ще изтръгна сърцето му. Мислех за ноктите си като за остри ножове. Ще ги забия в мъжката му гръд, а после ще ги завъртя за да може раната никога да не зарасне. В момента, когато дръпна сърцето му, той ще крещи и ще моли, а кръвта ще опръска белите, сатенени чаршафи наоколо. Аз мога да си представя, че това са листа от рози или сметана с ягоди. Ще бъде романтично, мога да запаля и свещи. Той ще бъде романтичен, на всяка цена ще бъде....

Вечерта е към края си, лежим и гледаме в стените с празен поглед. И тази нощ не задоволихме душите си, не намерихме себе си. Той ме пита за какво мисля…. „За убийство”- отговарям. После млъкнахме. Излизам на терасата паля цигара и дробовете ми се изпълват с тежък дим. Опитвам се да задуша липсата и да я тръшна сломена поне до утре. После свивам ръцете си в юмрук и ги насочвам към небето. Той ме гледа учудено, а в очите му долавям леки нотки на страх. Пита ме какво правя… Опитвам се да застрелям звездите му казвам. Бум-бум!  

Ноктите ми- пурпурни…

Четете книги!... a.k.a. Мъката да бъдеш умен

Знаете ли, когато бях малка майка ми беше обзета от фикс идеята да има изключително умни деца. Да ги показва пред познати и не до толкова познати и да казва: "Ето, крушата не пада по-далече от дървото" . Те пък, от своя страна да ръкопляскат и уж прикрито да завиждат. И така, да потънем в тази измислена, комплексирана драма с цел и аз не знам каква. Но го правехме, не и стигаше това, че бях талантлива и интересна по мой си начин. Не и стигна дори и това, че до ден днешен ходя с различни чорапи. Това ме отличава, нали? Тя искаше да ме вкара в онази утвърдена от обществото матрица на перфектното. И аз не знам защо го правеше, може би имаше фантазии как някой ден ще превзема света, ще открия нова, далечна планета или химичен елемент, който ще бъде животоспасяващ. Нищо не разбирам от това. Мога цял ден да ви разправям глупости, мога да ям сладолед с вилица или да вися с главата надоло, но не мога да бъда всичко. Не знам дори кое е ляво и кое е дясно, на моменти се обърквам. 
Много е трудно да очакват от теб да станеш господар или Бог, а ти на 23 да не можеш да си вържеш обувките. За сметка на това обаче, завързвам добри връзки с хората... компенсира се нали? Та да се върнем на стратегията, с която щях да стана изключително умна. За целта, мама ме караше да чета книги. Много книги! Още не бях тръгнала на училище, а тя ме оставяше всеки ден с условието да съм прочела нещо. Колко съм ревала, исках и аз да се търкалям в пясъка като другите. Обаче не....Тежко бреме ме чакаше мен, щях да превземам света. В началото четях детски книжки. За принцеси, за кралства, за това как заживели дълго и щастливо. После пораснах. Четях от тия, които те карат да мислиш, и то много. Като цяло е добре да четеш. Много хора не могат. Но точно тези книги, напред в годините ми съсипаха живота. 
Трагедията е там, че доброто съдържание ни поглъща и ние вярваме в него. Така както повярвах, че бъдещият ми съпруг ще бъде галантен, ще пада на колене, ще убие цяло кралство със злодеи за мен и ще ме отведе с вълшебното килимче в някоя приказна страна. Така както и повярвах, че всеки човек трябва да се бори за мечтите си и да открие себе си. Повярвах и че ще завзема света. И на това повярвах. Израствах с изкривена представа. Четях тези книги и виждах този свят. И ето днес съм на 23, напълно будна, пътувам в автобус и нося странна червена шапка. Повечето ми приятели и съученици си намериха работа, от тая дето обществото казва, че е престижна. Много от тях вече имат и семейства. А аз нямам нищо. Дори себе си нямам, пътувам цял живот по пътищата и си мисля. Никога не ме достига пълно щастие. Не съм щастлива. Живота е съвсем различен, хората не ме разбират, мъжете също. Как бих могла да обясня? Рутината ме убива. Предпочитам да има сюжети, много сюжети, интимни моменти, понякога дори си ги представям на забавен кадър. И кулминация, задължително! 
Никога не съм си представяла, че хората могат да бъдат така посредствени. Те вярваха в щастието, но бяха нещастни. А подобно на много книги, които бях чела, в мен по това време се зараждаха въпроси като: "Каква е моята роля?", "Защо съм се родила", "Ами след 20 години?". Аз постоянно мислех, виждах недостатъците и си представях бъдещето. В части, в глави, в томове ако щете. Това пречи! Поставях си цели, понякога дори си ги измислях, само и само да се боря за нещо, да искам да превземам. Каква беше тази отчаяна кауза, какъв беше този така изкривен мироглед и до днес не разбирам. В едно съм сигурна, ако бях малко по-глупава, щях да се радвам повече или поне щях да умея да живея безцелно. Сега търся и аз не знам какво, но ще го намеря.
 Със самочувствието си на средно интелигентна българска мадама мога да заявя, че глупавите хора живеят по-щастливо. Виждам го в очите им. А, аз още седя и мисля, търся отговори.... И всъщност... Защо сме се родили?

Как да се отнасяш с DJ в нощен клуб? (...или аре бе давам ти 20 лв.)

От малка съм твърде нетърпелива и обяснителна. До толкова, че кариерата ми на велика писателка ще остане само в сферата на бурното ми въображение. Но понастоящем, бях помолена от един много скъп за мене човек да изготвя този комично-трагичен текст. А пък и без това отдавна ми се искаше да обърна студената кофа и да кажа гласно за криворазбраната цивилизация към днешна дата. Или го правя за две кафета и една разходка в мола, все едно всички сме продажни, не е в това проблема. Въпросът е там, че нацията ни дИградира и е повлякла и дъното със себе си. И понеже познавам доста интелигентни и възпитани хора, ще кажа, че всяко правило си има своите изключения. Присъстващите винаги влизат в това число, в случая четящите. ;)

Но стига обяснения, да конкретизираме въпроса. С това изречение ще се опитам да ви въведа в сюжета, в който така дълбоко сте се намъкнали, че сте го приели за нещо нормално. А, именно когато ходите по нощните клубове да се правите на готини, замисляте ли сте се колко нелепо всъщност изглеждате? И по-конкретно, когато отидете да досаждате на дижея с 20 лв. в ръка и походка тип "аз съм Аполон", която във вашето изпълнение изглежда повече като карикатура на Попай моряка, замисляте ли се въобще кой стои на среща? Съмнявам се! В старанието си да обясня ще си позволя да направя едно заключение ... голяма част от общество ни са пълни идиоти. 

Моля, уважавайте тези хора и техния труд. Защото, ако за повечето от вас ежедневието е да се щляят по цял ден, а после майка ви да ви даде примерно 20 лв. за самочувствие, диджеите влагат много труд, нерви и средства за да може вие със същите тия 20 лв. да вдигате ръцете горе и завидно да демонстрирате танцувалните си умения. Знаем, че повечето от вас всичко знаят и от всичко разбират, но спрете да следвате тази българска максима... " Нямам какво да дам и ще си дам мнението". Не казвайте на диджея какво и как да пусне, той не ви казва какво да пиете или как да се обличате, въпреки че в много случаи се наблюдава крещяща нужда. Всички сме сигурни, че в телефона си имате само най-яките хитове, но моля изпълнявайте метросексуалните си, музикални желания вкъщи... това не е професионално! Замислете се, пред вас стои професионалист, той има собствен стил и своя труд зад гърба си- не умаловажавайте! За да стане по-ясно ще дам пример. Когато ви боли зъб не ходите на психиатър, нали? Не съветвате и хирурга как точно да ви оперира?

 Не заплашвайте, не блъскайте и не обиждайте. Може във вашето село да сте най-силния, защото сте спечелили два пъти боя с петли на площада, но това тук е публично мероприятие. Вие не сте звяр, лъв или машина. Без сополи, секрети, газ, сълзи и странни звуци. Бъдете учтиви, не сте австралопитек. Не карайте диджея да се чувства душевно неграмотен с въпроса "Ти знаеш ли кой съм аз?" Никой не знае, представете се! Не се опитвайте да го купите, по-добре направете услуга на майка си и с тия 20 лв. си купете правописен речник или поне сапун. Не искайте нещо по-така, нещо за душата, нещо по-танцувално, Титаник или от тия нашите. Не излизайте с номера "Шефа ми е приятел", така само злепоставяте човека като го свързвате с особа като вашата. Заплахи като "Сега ще извикам управителя", "Ще се върна и да видиш какво ще стане" или " Внимавай, не знаеш кой съм" са напълно излишни. Ще припомня, все пак не сме на боя с петли.

 В качеството си на жена няма как да подмина и един друг феномен. Скъпи дами, когато небрежно се подпирате на пулта, отмятате коса и се усмихвате, във вашите представи може би изглеждате като Моника Белучи в някой от великите и филми, но грешите. Отсреща се вижда една видимо пияна  маймуна, която незнайно защо се хили. Запомнете, диджея не е разгонен бик, който иска да се сваля с всяка срещната и това, че изглеждате добре, няма да ви помогне да прогресирате в желанието си да чуете Цеца на Хип-Хоп парти.

Мога да иронизирам и конкретизирам още много други прояви на подобни величествени особи, но няма смисъл... Деградация обобщава! Въпросът е в това да разберете естеството на диджейската работа. И не толкова това, колкото да разберете естеството на това да бъдеш културен и възпитан човек. Сигурна съм че всички сме ходили на детска градина като малки, ако не заради това, че родителите ви са работели и е нямало кой да ви гледа е било поне заради това, че никой не е могъл да ви търпи по цял ден вкъщи. Та там, в градината ни учеха на вълшебните думички. Спомняте ли си? , Моля, Може ли, Извинете, Благодаря и т.н. Също и поздрави като "Добър вечер", "Здравейте" няма да бъдат излишни във вашия така колоритен речник. Не е задължително даже да сте умни, просто бъдете възпитани, културни и учтиви! Това не излиза от мода. За завършек един глобален съвет.... Къпете се, вредите на всички.

И не забравяйте...

 Вечно ваша: Една съвременна принцеса!!!