Всяка вечер едни и същи жени и мъже, правят едни и същи жестове, полагат едни и същи нелепи усилия, със скритата надежда в себе си да запълнят душевната си празнота. Всяка вечер се играе един и същи цирк, един и същи спектакъл. Едни и същи тъпи закачки и смешки. Едни и същи питиета, едни и същи ресторанти. Говорим без да се замисляме, поръчваме без да гледаме менюто, смеем се, а ни се плаче. Все същото! И така, докато някой не падне в капана или не заспи от скука на масата.
Кратки връзки, кратки срещи, кратки изречения, кратки хора. Нищо сложно, нищо ангажиращо. Губим си времето с толкова неправилни, че вече не знаем, дали изобщо в това време, някъде чака, някой правилен. Правим жестове от скука, които се разбират грешно, а понякога дори остават незабелязани. Не е сега времето! Наистина, то отдавна е отминало! И все така, същия маскен бал, същия парад на суетата. Съжалявам, не си ти човека! Е, за нищо! Няма нищо! За всяко нещо си има време.
А времето, отдавна се е свило в ълъла, взело си е купа пуканки и гледа и се смее със сълзи. То се смее, на нас ни се плаче. То бута стрелките енергично, а ние заспиваме. Играем си на луда надпревара, по повърхността на нещо, в което затъваме и се давим. Писна ми и вече ми се доповръща, от това да чакам времето, да чакам точния, да чакам стрелките, да удари 12, да избягам без посока, да си събера пантофките, да си загубя акъла, да отида в най-близкия бар, да се напия до припадък. Да се събудя, по-разочарована от всякога, по-празна и от най-празното понятие за празнота. Да ограбиш сам себе си, му казвам на това.
Станахме крадци на време, заблуждавайки се, че крадем от младостта с пълни шепи, а всъщност всяка нощ грабим собствената си енергия, крадем личното си време. Тук друг завършек не би паснал, освен да взема черния маркер и да нарисувам една голяма черна точка, като за КРАЙ, а после да размахам бяла кърпа. Стига вече.... Уморих се.... Предавам се....