Знаете ли, когато бях
малка майка ми беше обзета от фикс идеята да има изключително умни деца. Да ги
показва пред познати и не до толкова познати и да казва: "Ето, крушата не пада по-далече от дървото" . Те пък, от своя
страна да ръкопляскат и уж прикрито да завиждат. И така, да потънем в тази измислена, комплексирана драма с цел и аз не знам каква.
Но го правехме, не и стигаше това, че бях талантлива и интересна по мой си
начин. Не и стигна дори и това, че до ден днешен ходя с различни чорапи. Това
ме отличава, нали? Тя искаше да ме вкара в онази утвърдена от
обществото матрица на перфектното. И аз не знам защо го правеше, може би имаше
фантазии как някой ден ще превзема света, ще открия нова, далечна планета или
химичен елемент, който ще бъде животоспасяващ. Нищо не разбирам от това. Мога
цял ден да ви разправям глупости, мога да ям сладолед с вилица или да вися с главата
надоло, но не мога да бъда всичко. Не знам дори кое е ляво и кое е дясно, на
моменти се обърквам.
Много е трудно да очакват от теб да станеш господар или Бог, а ти на 23 да не можеш да си вържеш обувките. За сметка на това обаче, завързвам добри връзки с хората... компенсира се нали? Та да се върнем на стратегията, с която щях да стана изключително умна. За целта, мама ме караше да чета книги. Много книги! Още не бях тръгнала на училище, а тя ме оставяше всеки ден с условието да съм прочела нещо. Колко съм ревала, исках и аз да се търкалям в пясъка като другите. Обаче не....Тежко бреме ме чакаше мен, щях да превземам света. В началото четях детски книжки. За принцеси, за кралства, за това как заживели дълго и щастливо. После пораснах. Четях от тия, които те карат да мислиш, и то много. Като цяло е добре да четеш. Много хора не могат. Но точно тези книги, напред в годините ми съсипаха живота.
Трагедията е там, че доброто съдържание ни поглъща и ние вярваме в него. Така както повярвах, че бъдещият ми съпруг ще бъде галантен, ще пада на колене, ще убие цяло кралство със злодеи за мен и ще ме отведе с вълшебното килимче в някоя приказна страна. Така както и повярвах, че всеки човек трябва да се бори за мечтите си и да открие себе си. Повярвах и че ще завзема света. И на това повярвах. Израствах с изкривена представа. Четях тези книги и виждах този свят. И ето днес съм на 23, напълно будна, пътувам в автобус и нося странна червена шапка. Повечето ми приятели и съученици си намериха работа, от тая дето обществото казва, че е престижна. Много от тях вече имат и семейства. А аз нямам нищо. Дори себе си нямам, пътувам цял живот по пътищата и си мисля. Никога не ме достига пълно щастие. Не съм щастлива. Живота е съвсем различен, хората не ме разбират, мъжете също. Как бих могла да обясня? Рутината ме убива. Предпочитам да има сюжети, много сюжети, интимни моменти, понякога дори си ги представям на забавен кадър. И кулминация, задължително!
Никога не съм си представяла, че хората могат да бъдат така посредствени. Те вярваха в щастието, но бяха нещастни. А подобно на много книги, които бях чела, в мен по това време се зараждаха въпроси като: "Каква е моята роля?", "Защо съм се родила", "Ами след 20 години?". Аз постоянно мислех, виждах недостатъците и си представях бъдещето. В части, в глави, в томове ако щете. Това пречи! Поставях си цели, понякога дори си ги измислях, само и само да се боря за нещо, да искам да превземам. Каква беше тази отчаяна кауза, какъв беше този така изкривен мироглед и до днес не разбирам. В едно съм сигурна, ако бях малко по-глупава, щях да се радвам повече или поне щях да умея да живея безцелно. Сега търся и аз не знам какво, но ще го намеря.
Със самочувствието си на средно интелигентна българска мадама мога да заявя, че глупавите хора живеят по-щастливо. Виждам го в очите им. А, аз още седя и мисля, търся отговори.... И всъщност... Защо сме се родили?
Много е трудно да очакват от теб да станеш господар или Бог, а ти на 23 да не можеш да си вържеш обувките. За сметка на това обаче, завързвам добри връзки с хората... компенсира се нали? Та да се върнем на стратегията, с която щях да стана изключително умна. За целта, мама ме караше да чета книги. Много книги! Още не бях тръгнала на училище, а тя ме оставяше всеки ден с условието да съм прочела нещо. Колко съм ревала, исках и аз да се търкалям в пясъка като другите. Обаче не....Тежко бреме ме чакаше мен, щях да превземам света. В началото четях детски книжки. За принцеси, за кралства, за това как заживели дълго и щастливо. После пораснах. Четях от тия, които те карат да мислиш, и то много. Като цяло е добре да четеш. Много хора не могат. Но точно тези книги, напред в годините ми съсипаха живота.
Трагедията е там, че доброто съдържание ни поглъща и ние вярваме в него. Така както повярвах, че бъдещият ми съпруг ще бъде галантен, ще пада на колене, ще убие цяло кралство със злодеи за мен и ще ме отведе с вълшебното килимче в някоя приказна страна. Така както и повярвах, че всеки човек трябва да се бори за мечтите си и да открие себе си. Повярвах и че ще завзема света. И на това повярвах. Израствах с изкривена представа. Четях тези книги и виждах този свят. И ето днес съм на 23, напълно будна, пътувам в автобус и нося странна червена шапка. Повечето ми приятели и съученици си намериха работа, от тая дето обществото казва, че е престижна. Много от тях вече имат и семейства. А аз нямам нищо. Дори себе си нямам, пътувам цял живот по пътищата и си мисля. Никога не ме достига пълно щастие. Не съм щастлива. Живота е съвсем различен, хората не ме разбират, мъжете също. Как бих могла да обясня? Рутината ме убива. Предпочитам да има сюжети, много сюжети, интимни моменти, понякога дори си ги представям на забавен кадър. И кулминация, задължително!
Никога не съм си представяла, че хората могат да бъдат така посредствени. Те вярваха в щастието, но бяха нещастни. А подобно на много книги, които бях чела, в мен по това време се зараждаха въпроси като: "Каква е моята роля?", "Защо съм се родила", "Ами след 20 години?". Аз постоянно мислех, виждах недостатъците и си представях бъдещето. В части, в глави, в томове ако щете. Това пречи! Поставях си цели, понякога дори си ги измислях, само и само да се боря за нещо, да искам да превземам. Каква беше тази отчаяна кауза, какъв беше този така изкривен мироглед и до днес не разбирам. В едно съм сигурна, ако бях малко по-глупава, щях да се радвам повече или поне щях да умея да живея безцелно. Сега търся и аз не знам какво, но ще го намеря.
Със самочувствието си на средно интелигентна българска мадама мога да заявя, че глупавите хора живеят по-щастливо. Виждам го в очите им. А, аз още седя и мисля, търся отговори.... И всъщност... Защо сме се родили?
Няма коментари:
Публикуване на коментар