За културата и проститутките #1

Аз съм проститутка. Снощи правих секс за пари, за власт.... Аз съм проститутка. Аз съм женското начало. Аз съм Лилит! Аз съм всичко. Направих го! Продадох се! Лакирах ноктите си в червено. С тях драсках сърцето му. Късах го. После изядох мъжа, изпих кръвта му. Той плака за мен, но нямах милост- напуснах го! Аз съм проститутка!

Боли ме главата, имам махмурлук и устните ми лепнат. Ще се изкъпя и ще отида на театър. Ще си сложа скъпи дрехи за да скрия синините и белезите. И без това снощи припечелих доста. А пък и обществото не би ме приело другояче. Обичам театъра, харесва ми да чувствам. Като цяло обичам изкуството. Ценя го много, от дете съм възпитана така. По принцип съм интелигентна жена, образована, чета много, говоря три езика, обиколих света. Умна съм, бих казала доста.

На скоро преживях тежка загуба, загубих себе си. Или сама се погубих, не помня вече. Но, повярвайте ми трудно ми е да живея в това изкривено общество, общество на отрицанието. Те отричат всичко, биха отрекли дори и себе си щом има полза. Продават душите си, здравето, мислите, времето си за пари, а сочат мене с презрение в очите, че продавам тяло. Късно е, почти се свечерява. Седя на дивана с чаша кафе и си мисля, разсъждавам върху себе си, изследвам се. Снощи се опитвах да погледан в очите му, сякаш огледало. В тях не търсех огън, не търсех страст… по-скоро търсех себе си. Странен е този инстинкт у човека да търси самооценката си в похвални погледи от другите. Да гледаш в чужди очи и да виждаш себе си, да се блъскаш със себичното човешко начало като звяр, като хищник. Той също ме гледаше, право в очите и болезненото му старание да се докаже ме пронизваше като с отровно острие точно в очните ябълки. Той можеше да си представи, че са захаросани, да ги държи на клечка, а после да ги изяде.... за да може никога повече да не види презрението и унижението в тях. Дърпаше косите ми и галеше тялото ми, търсеше великия в себе си, мереше мъжкото си его с височината на токчетата ми.

Човекът е животно. Какво ли не би направил за да бъде доминиращ, би убил даже. Сякаш беше платил не за плътско удоволствие, а за душевна възбуда. Искаше да нахрани егото си. Жената до него отдавна беше спряла да го гледа като любовник и сега той търсеше себе си в очите на изгубените души. Все едно щеше да се намери. Това беше война, надпревара. Хищникът гонеше своята жертва, искаше да види в очите и подчинение, признание за власт. Човекът е странно същество, би се приспособил към всякакви условия само за да чува аплодисменти. Колко ли любовни легла са се превърнали в бойни полета заради този ловен нагон.

Той вярваше в управляващото мъжко начало и мислеше, че накрая ще падна сразена, ще плача в силните му ръце и ще го моля. Това искаше, казваше че е звяр, че е лъв и не може да бъде победен. Тази вяра го заслепяваше и не виждаше, че аз съм ловец и ако не го опитомя, ще го убия. Щях да се кача върху него и да го довърша. Представях си момента в който, ще бръкна с голи ръце в гърдите му и ще изтръгна сърцето му. Мислех за ноктите си като за остри ножове. Ще ги забия в мъжката му гръд, а после ще ги завъртя за да може раната никога да не зарасне. В момента, когато дръпна сърцето му, той ще крещи и ще моли, а кръвта ще опръска белите, сатенени чаршафи наоколо. Аз мога да си представя, че това са листа от рози или сметана с ягоди. Ще бъде романтично, мога да запаля и свещи. Той ще бъде романтичен, на всяка цена ще бъде....

Вечерта е към края си, лежим и гледаме в стените с празен поглед. И тази нощ не задоволихме душите си, не намерихме себе си. Той ме пита за какво мисля…. „За убийство”- отговарям. После млъкнахме. Излизам на терасата паля цигара и дробовете ми се изпълват с тежък дим. Опитвам се да задуша липсата и да я тръшна сломена поне до утре. После свивам ръцете си в юмрук и ги насочвам към небето. Той ме гледа учудено, а в очите му долавям леки нотки на страх. Пита ме какво правя… Опитвам се да застрелям звездите му казвам. Бум-бум!  

Ноктите ми- пурпурни…