След поредната безсмислена вечер замъглена с алкохолни
изпарения и случаен секс се почувствах точно така, както изглеждах-
отвратително! Опитвах се да събера мислите в главата си, за да мога да си спомня
поне от части случилото се. Без успех! Разхвърляните по пода дрехи и някаква
крайна и безлична капка от достойнство ми
бяха единственото, което успях да събера и то на бърза ръка. Закрачих по
улицата с лъскавите си токчета, които снощи са красили нечий рамене, а днес са
само една допълнителна пречка, да не мога да избягам по-бързо. Всеки бърза за
някъде или за някого.. Някой бързат да забравят, други бързат да си спомнят.
Някой бързат да пристигнат, други да избягат. И така се гонят преплитайки съдбите си. Хората
са такива, така разбират света или забравяш сега или никога. На края остава
само отчаянието и прашинка надежда, може би. Заблуждаваме се с илюзии за
красиво бъдеще, а всъщност единственото на което наистина се надяваме е
поправено минало.
Скрих размазания грим зад тъмните си очила, придърпах новата
рокля, задължително черна и се опитах да скрия бримките. Трагедия, виждах го в
очите на случайните минувачи. Еманация на ниското самочувствие. Все едно беше
важно, те не знаеха нищо за мен. Щеше да е важно ако беше, сега няма значение,
не виждам и смисъл. Спрях и зачаках автобуса. Дойде в и половина, и все на половинки
ми върви, не откривам цялото. Сякаш в този объркан свят всичко беше до половината...
Качих се. Седнах, до мене дама на средна
възраст, невзрачна, размъкната решаваше кръстословица. Онази отсреща преглеждаше
днешния вестник и от време, на време хвърляше по един любопитен поглед върху
мене. Имаше още двама, трима подобни удавници. Травмирани, с пълни торбички и
празни погледи. Замислих се, започнах да разглеждам лицата им, жестовете- еднакви.
Досущ! Отчаянието и примирението биха могли да убият душевно, а това е
най-страшното.
Тъкмо си мислех че
не мога вече да понасям миризмата на цигари, примесена с разни парфюми в косата
си, когато се случи нещо, което ме накара да забравя за сивото около себе
си и мигом привлече изследователският ми поглед. Не виждах нищо друго, не
мислех за нищо друго. В автобуса се качи някакъв господин. Видимо изглеждаше на
около 60 и..., а може би 70. Беше пригладен, ароматен, избръснат, спретнат,
изтупан в черно палто и шапка тип бомбе леко накривена. Но това не беше
важно, друго ме накара да се опуля от възхищение, все едно беше
най- ненормалното нещо в този, иначе така нормален свят. В ръцете си носеше
букет от жълти рози, обвити в красива панделка, жълта. Изглеждаше весел,
нетърпелив, хвърляше по едно око на часовника си, а после се усмихваше
прикрито.
Започнах да си фантазирам…. Къде ли отиваше? Може би
вкъщи го чакаше прекрасната му съпруга с която е прекарал цял един живот. Запознали
са се млади на 17 може би. Започнали са да се срещат на тайни места, да се
боричкат, да се влюбват. Той е бил силен момък, а тя е носела жълти цветя в
косите си. Когато е бил в казарма и е писал красиви, романтични писма, а тя ги
е чела с трепет и сълзи в очите. После ги е събирала в изрисувана, дървена
кутия, а ключът от нея е носела на канапена връвчица близо до сърцето си. Била е млада и красива тогава, а той е бил пленен от наивността в очите и. Каква
ли е тази жена, която обича жълтото? Може би е още с детски мечти и хаос в
душата си. Има разхвърляни къдрици и лято в миглите.
А може би господина беше стар мръсник и сега пътуваше към
някоя…. ще ми се да си спестя метафората
!?! Едва ли…. Нетърпението и романтиката не биха живели в случайни реплики.
Невзрачната женица още не откриваше синоним за „посока”, а останалите дори не я търсеха. Само тия рози така ограбваха душата ми и ме караха да изгарям в мечтите си.
Поне да се бях изкъпала… Любовта обича чистотата!
Няма коментари:
Публикуване на коментар