Наскоро се
видях с една приятелка, която почна да разказва:
„Имах една
връзка…. Абе, нищо не става от тези мъже. В моите представи мъжът трябва да
бъде мъж, да ме покани на вечеря, да разговаряме за смислени неща, да бъде
уверен, здраво стъпил, да може да ме закриля и защитава. Да бъде отдаден и
далеч не толерирам държание на пеперудка. Получавах вечеря разбира се, но допълнена с една камара негови приятели (поради простата причина, че няма
какво да си кажем двамата) или поне огромна доза ровене във фейсбук и
коментиране на безсмислици (според мен). Когато кажех нещо, в отговор получавах
буквално "Дрънкаш само глупости", за мен това беше проява на
неуважение, за него нормален диалог. Аз започвах да му обяснявам, как смятам
подобни коментари за селско поведение, а той казваше "Ти от Париж ли
идваш?". За него това беше съвсем нормално, а аз мълчах, защото си мислех,
че нещо в мен не е наред, че аз не съм редовна, че може би съм далеч от
реалността. Аз му обяснявах как не издържам, той ме мислеше за луда, защото не
съм оценявала това, което имам. Как можех да обясня, че ми ограбва цялата
женственост, когато за него тази дума значеше съвсем различно нещо. И така се
търкулна известно време, през което загубих увереността си и всякакво
самочувствие, че аз съм кадърна.
Известно време след раздялата ни се случи
така, че попаднах на друг мъж. Той беше, да кажем много. И въпреки, че бях
толкова разочарована от мъжете и нямах абсолютно никакви намерения да се
впускам в нови приключения, тези срещи ми помогнаха до някъде. Наистина, беше
кавалер и правеше всички онези малки неща, като да ти запали цигара, да ти
отвори врата, да ти подаде ръка и т.н. , но странното е защо това ми правеше
впечатление? Къде ли бях живяла до сега, след като това трябва да бъде
естествено? Когато разговарях с него, ме изслушваше, разбираше какво казвам, а
аз бях толкова развълнувана за смисления и гладък диалог, че постоянно треперех
от страх да не объркам нещо. Най-втрещена останах, когато поиска мнение от мен и
ме попита какво мисля. Страх ме хвана да отговоря, защото в главата ми отдавна
беше засадено чувството, че ще кажа глупост. Идея нямах какво се случваше! Мислех си, че е лицемер и го гледах с голяма
доза недоверие. „
На мен
изведнъж ми присветна, че в неговите представи, той си беше идеален. И не защото
наистина не става нищо от нея, а защото не беше попаднала в естествената си
среда и просто оставаше неразбрана и неоценена. Имах и аз една такава връзка, в
която и главата да си разбиех в стената, пак беше невъзможно да му обясня какъв
е проблема. И не защото, аз не можех да обяснявам или той не разбираше, а
защото проблем нямаше. Ние просто бяхме несъвместими! Докато аз говорех за
това, как искам да открия света, той се интересуваше от далеч по-прости неща.
Според мен, според него беше точно обратното.
Обяснението по нейния казус ме озари онзи ден,
когато попаднах сред група деца. Те си играеха на групички, деляха се, не бяха
всички заедно. Изведнъж забелязах как едно момиченце тръгна да тича след едно
момченце с думите... "Ела да видиш новата ми книжка", книгата беше
"Парижката Света Богородица" в детско издание, направи ми
впечатление, защото е една от любимите
ми. Момченцето беше далеч, далеч по-развълнувано от един умрял гущер и не
отразяваше много тъпото, според него момиченце. Тя стоеше до него, стискайки
книжката в ръце, а очите и светеха от вълнение, когато той се обърна и навря в
лицето и опашката на гущера. Тя каза с недоумение в очите, нещо от сорта на
"Отвратителен си!", а той и отговори... "Какъв ти е
проблема?". Момиченцето се разсърди и избяга.
След тази история ми
се прииска да се разровя из социалните мрежи и да видя какви ги върши
въпросният от първите изречения. С какви хора се обгражда, какво пише, как го
пише, а може би има и нови особи от женски род? Тогава си дадох сметка, че ние
всички сме толкова различни. Истинският мъж това..... Истинската жена
онова..... дрън-дрън та пляс, глупости на търкалета. Човекът е социално
същество, а общуването е в основата на всичко. Всеки иска най-доброто за себе
си, но всеки хоризонт на възгледи е различен. Ние навсякъде търсим сходни на
нас хора, приятно ни е да се обграждаме само с такива, които ни приличат. Така
както е и в природата за това и животните се делят на свои, растенията не
виреят навсякъде еднакво. За това и децата се делят на групички, само ние не го
разбрахме. Както се казва търкулнало се гърнето и си намерило похлупак. Да, ние
всички сме хора, но сме толкова различни хора. Човек, трябва да намери точната
си социална среда, за да се почувства оценен и пълноценен.
Погледах веднъж, отворих пак компютъра, пак
погледнах.... Изведнъж ми хрумна.... О, боже! Тя никога няма да бъде същата
след този умрял гущер! Тогава позвънях на моята приятелка…
-Ало! Спиш
ли?
-Не, какво
има?
-Представи
си, че си златна рибка!
-Луда ли си?
И какво….?
-Би ли могла да блестиш, ако не си във водата?
Няма коментари:
Публикуване на коментар